Бутушкрак -Част Първа-

 Аз съм Бутушкрак

- Аз съм Бутушкрак. - отсече момчето и се усмихна още по - силно.

- Че какво пък е това име ? Хахаха. Драги, какво търсиш в моя дворец ? Да не се изгуби по пътя си към конюшната - злобливо изсъска графинята.

- Ще ме извинявате, графиньо, но ние Бутушкракови сме най - извесната фамилия на изток. Прословути занаятчии, търговци и майстори. 

- И защо смятате, че графиня от столицата на империята ще се занимае точно с Вас. Като че ли си няма други работи за вършене.

- Вижте, на мен не ми е по - приятно от колкото на вас. Според мен натруфеността Ви е отблъскваща, но Вие сте единствената, която може да ни помогне.

- И защо мислите че бих Ви помогнала ? 

- Защото баща ми, старият Бутушкрак каза да Ви предам това.

Момчето се преклони и подаде на графиня Лейзибът едно ковчеже. Беше странно ковчеже, различно от всяко ковчеже което бе виждала преди. Даже не бе сигурна дали е ковчеже или просто странна кутия. Огледа го от всички страни - изработката наистина бе изкусна. Виждаше цветя, плетеници и какви ли не фигури сплетени в съвършенство.

- И как по - точно трябва да я отворя ? - подвикна нацупено графинята.

- Баща ми спомена за тайна, която Вие знаете.

- Знам много тайни, какво ще рече това ? 

- Разгледайте кутията внимателно. Имате срок до утре.

Младият Бутушкрак се обърна и закрачи към вратата с високо вдигната глава. Представяше си изкривената физиономия на лейди Лейзибът и се усмихна толкова силно, че лицето му започна да изтръпва. Графинята бе останала сама и бе потънала в мисли.

- Имам срок до утре ? За кой се мисли това момченце ? Аз съм графиня. Такова поведение е недостойно, неприемливо и ако загадката му не ме бе шокирала толкова щях да наредя да го обесят. Глупаво момче. 

Слънцето залезе и Мълкодрън потъна в тъмнина. Тук таме се виждаше някоя улична лампа. Идваше зима, денят ставаше по - къс и лампьорите трябваше да палят уличните лампи по - рано. Всяка година ставаше така. Хората непрекъснато се оплакваха, но нещата така и не се оправяха. Това бе единственият проблем на Мълкодрън. Малкото градче бе скатано в котловината на Големия стар рид и за това често бе по - студено от колкото на други места в империята. Хората бяха свикнали, а и местоположението му го предпазваше от нападения, тъй че Мълкодрън бе едно спокойно и хубаво място за живеене. Най - централната къща бе на графинята. Хората биха си помислили, че след като е от знатно потекло би избрала живот далеч от простолюдието, например в покрайнините на града. Графинята не бе като останалите благородни. Дори да бе строга, а понякога и безмилостна, всички в града я обичаха. И не беше обич от страх или насилствено придобита. Хората я обичаха, защото тя бе твърдата ръка, която даде тласъка на града и днешният му разцвет.

- Пак ли се засичаме, млади Бутушкрак ? - изсумтя смугъл старец седнал на бара в страноприемницата "Пелерината на Дракона".

- Нима помниш името ми, старче - изсмя се Джеф.

- Как да не те помня ? Преди всяко лято отсядаше тук с баща си. Той какво прави ? Дочух слухове че търговията се разраства.

- Правилно си чул. За това ме прати и при графинята. Но ще спра с подробностите до тук. Налей и ме остави да почивам.

Минаха няколко часа прекарани в мисли. Джеф Бутушкрак така и не заговори пак ханджията, удари халбата и се запъти към стаята си. Утре щеше да е големият ден. Утре щеше да разбере отговора на графинята. Дори не знаеше въпроса. Имаше доверие на баща си и нищо друго нямаше значение.  

Графиня Лейзибът така и не можа да заспи. Стоеше в покойте си, наблюдаваше западната част на града. Наблюдаваше игрите на облаците, скриващи луната. Не можеше да си спомни за човек на име Бутушкрак. А и каква бе тази мистериозна кутия. Или ковчеже ? Как трябваше да я отвори ? Какво имаше вътре ?