Освобождение

Град. Квартал. Блок. Етаж. Апартамент. Стая. Маса. Прозорец. Слънчев лъч. Мастилница. Перо. Лист. Пръски кръв. Човек. Дух. Усмивка. Тъга. Думи. Смисъл. Разкаяние. Болка. Омраза. Любов. Смърт. Живот. Гробище. Погребение. Дъжд. Слънце. Финал.

Отмъщението

Седяхме в тъмната стая.  Всичко бе толкова тихо, почти чувахме туптенето на сърцата си. Малка пролука в прозореца допускаше един единствен лъч светлина, който се спираше точно до крака на нейния стол. Тишината беше спокойствие, спокойствие каквото не бях усещал от дълго време насам. И все пак, коя бе тя ? Да, бе ме подслонила след като ме намери да се влача окаяно по пътя, но...

- Вземи си - каза изведнъж тя и ми подаде купа с ягоди.

- Не, благодаря.

- Вземи си ! - повтори - щом ти предлагам, значи ще си вземеш. Не се притеснявай.

- Но аз не се притесня...

- Взимай !

Взех една ягода, махнах и листенцата и отхапах. Бе толкова сочна и ароматна. Сякаш бе обвита в магия. Отпусна ме и изпълни тялото ми с енергия. Облегнах се на стената  и се загледах в тавана. Колкото и странно да беше през главата ми не минаваше нито една мисъл. Стоях като труп. 

- Говори - каза почти заповедно момичето срещу мен.

- За какво ?

- Разкажи ми историята си.

- Не искам да те товаря с глупостите си, а и не знам какво бих споделил.

- Искам да ми споделиш. Ще ти олекне. Вземи си ягода.

- Окей.

Поех дълбоко въздух и започнах разказа си - разказах и за детството си, за юношесите си години, за хората които съм губил, за кучето с което израснах, за семейството. Когато не говорех, тя ми казваше простички, но дълбоки неща. Неща които ме накараха да мисля съсредоточено, докато не ги разбера. Стана късно. Нямаше къде да отида и още преди да съм споменал нещо тя ми предложи да остана. Съгласих се, въпреки че не исках да се натрапвам.

- Е, страннико, разказа ми историята си, но така и не спомена името си. 

- Аз съм странник без име. Ами ти, спасителко, какво е твоето име ?

- Не е от значение. За вас хората е трудно за произнасяне.

- За нас хората ли ? Да не си извънземна - шеговито отвърнах.

- Нещо такова - отвърна тя с лека усмивка и затвори вратата на стаята си.

Какво имаше предвид ? Можех само да гадая. Какво пък - подслони ме, спаси ми живота, утре ще и разкрия всичко. Свих се на пода и затворих очи. 

- Ставай - чух гласа и и едвам фокусирах.

- Какво ще правим днес ? 

- Ще ти помогна.

- Помогна ми достатъчно. Няма какво повече да направиш за мен. Остави ме да продължа пътя си.

- Напротив. Трябва да се изправиш срещу баща си, принце и се нуждаеш от моята помощ.

- Откъде знаеш ? - едвам промълвих и се разтреперих целия, капчици студена пот избиха по челото ми.

- Събирай си багажа. Тръгваме.

Не мина и час и се озовахме в началото на горската алея. В края и започваше Смрадливото Блато, а отвъд него започваха пределите на имението на баща ми. 

- Изпитваш омраза породена от болка и безсилие, нали млади принце.

- Продължаваш да ме изненадваш, да права си.

- Не ги затваряй в себе си. Признавам, добре се контролираш. Но е време да отприщиш всичко. 

- Страхувам се.

- Аз съм тук. Аз винаги ще съм тук. Направи го.

Стигнахме до имението на баща ми - кралят. Стражите очевидно ме познаха, тъй като не си направиха труда да ме спрат. Тя остана при портата. Това бе моя задача и сам трябваше да преуспея, провалът не беше опция, провалът значеше смърт. Влязох в тронната зала. А баща ми - седеше и гледаше надменно. Отпуснал се на огромния си трон, пиян както винаги.

- Е, сине, завърна се най - накрая. 

- Нямаш право да ме наричаш свой син.

- Пак ли започваш, куче. Аз съм твои крал и твои баща. Нямаш право да ме оспорваш - Изправи се, казвайки го и се олюля, едвам стоящ на краката си.

- Приготви се да умреш, нищожество. - Извадих камата си и тръгнах решително към него. Но в този момент една мисъл изскочи в съзнанието ми. Една мисъл, която ми даде сила и кураж. Сега, цели 4 години по - късно аз съм крал. Баща ми сам се докара до мизерство и умря малко по - късно след като се изправих срещу него. Бе умрял в съня си, след поредния пиянски запой - мизерен, мразен от всички, потънал в дългове. Не живял сам и бе умрял сам. 

 Думите и отново отекнаха в съзнанието ми. "Отмъщението се сервира студено."

Бутушкрак - Част Втора -

Кутията се отваря

Слънчевите лъчи бавно се плъзнаха по завивката на Джеф и скоро стигнаха до лицето му. Прозя се мързеливо, изтегна се и осъзна че изпитва някакво странно чувство. "Сигурно съм гладен" - помисли Бутушкрак - "Значи това било да си гладен, добре че стареца ми ме предупреди". И наистина колко странно ли би било да почувстваш глад за първи път. Във вълшебната страна отвъд морето, от която пристигаше Джеф, нямаше неща като глад и жажда. Магията хранеше и поддържаше всички. Жителите прекарваха времето си в пеене, свирене, игри, а също и трудоемка работа - грижеха се за горите, животните, от най - малкото цвете до най - високия смърч. Странници бяха в очите на хората, но това не ги притесняваше. Магията не е за всеки, магията е магическа. 

Бутушкрак поглъщаше храната си с невероятно темпо. Ханджията остана толкова учуден, че когато момчето поръча четвърта порция пържени яйца, просто остана да го гледа със зяпнала уста и направи почти механичен жест на жена му да се връща в кухнята. След като приключи закуската си, Джеф благодари и с усмивка излезе от страноприемницата. Пътя до имението на графинята не бе дълъг, но не искаше да закъснява. Все пак, новините бяха важни за баща му и Бутушкрак не искаше да предава доверието му. Мина покрай старата пекарна и аромата на топли погачи му напомни за детството. Продължи и видя двора на имението Лейзибът. Скоро. Скоро щеше да научи всичко. От нетърпение неусетно забърза крачка, но се успокои и продължи с веселата си походка.

Вратите се отвориха и графинята го очакваше седнала в единия край на огромна маса. Направи му знак да седне.

- Е, млади Бутушкрак, мога ли да Ви предложа нещо ?

- Не, благодаря. Желая да чуя отговора Ви.

- Същият като баща си. Не може да чака.

- Значи наистина познавате баща ми ?

- Това е без значение. Искам да му предадеш моя отговор. Шапка с перо, килната на дясно. Той ще разбере

- И само това ? Вие за луд ли ме мислите ?

- Не. Ни най - малко. А сега напусни. Може да ползваш каляската ми. Повярвай - наистина се налага да бързаш.

- Шапка с перо, килната на дясно - повтори Джеф с усмивка и затича към вратата.

- Още нещо, момче. Откъде знаеше че мога да отворя кутията ?

- Просто вярвам на стареца - каза дори без да се обръща и продължи да тича.

Представяше си някаква натруфена благородническа каляска, но се оказа точно обратното. Бе толкова просто изглеждаща отвън, но някак оставяше чувство за стилност и класа. Малки дървени орнаменти по вратите, бродирани перденца, че даже и възглавнички за сядане. Джеф се качи, намести се удобно и още преди да е казал и дума, каляската потегли. 

- Накъде отиваме ? - попита Бутушкрак.

- При баща ви, млади господарю.

- Откъде знаете как се стига до там ?

- Графиня Лейзибът ми описа подробно маршрута.

- Дано сте прав.

- Не се тревожете, млади господарю. Привечер ще видите баща си.

И Джеф потъна в мисли. Бяха изминали едва няколко дни, а се чувстваше сякаш не е виждал баща си и приятелите си от години. Може би в този свят, където магията е толкова малко времето те кара да забравяш съвсем за магическото и да потънеш само в празнотата на живота. 

Слънцето бавно се изниваше зад хоризонта, когато каляската стигна до моста на река Тълка.

- Стигнахме, млади господарю.

- Благодаря за всичко. До нови срещи.

- Сбогом, господарю.

Бутушкрак се затича и скочи от моста. Малцина знаеха, че тези владеещи магията, използваха моста като портал между двата свята. Вместо да полети през портала и да се стовари на тучните поля, Джеф просто цамбурна във водата. Борейки се с реката успя да се добере до брега. Нещо не бе наред. Нещо се бе случило. Нещо трагично. Портала винаги се отваряше, дори по времето когато се водеше Великата война за териториите, когато магията бе почти изчезнала, една капчица бе достатъчна за портала. Да не би Джеф да бе стоял прекалено дълго в света на хората ? Да не би магията му да бе изчезнала ? Хиляди въпроси се лутаха в главата на момчето. Смрачаваше се, а най - близкото селище бе на повече от половин ден път. Трябваше да измисли нещо и то бързо. Концентрира се и събра всичката си сила. Изпрати я към мястото, където трябваше да бъде портала. Но той така и не се отвори. 

- Щом не се отваря, значи трябва да е затворен от другата страна - каза си тихо Джеф. - Какво ще правя сега ? Как ще уведомя старика за посланието на графинята. Мисли Джеф, мисли !!