Отмъщението

Седяхме в тъмната стая.  Всичко бе толкова тихо, почти чувахме туптенето на сърцата си. Малка пролука в прозореца допускаше един единствен лъч светлина, който се спираше точно до крака на нейния стол. Тишината беше спокойствие, спокойствие каквото не бях усещал от дълго време насам. И все пак, коя бе тя ? Да, бе ме подслонила след като ме намери да се влача окаяно по пътя, но...

- Вземи си - каза изведнъж тя и ми подаде купа с ягоди.

- Не, благодаря.

- Вземи си ! - повтори - щом ти предлагам, значи ще си вземеш. Не се притеснявай.

- Но аз не се притесня...

- Взимай !

Взех една ягода, махнах и листенцата и отхапах. Бе толкова сочна и ароматна. Сякаш бе обвита в магия. Отпусна ме и изпълни тялото ми с енергия. Облегнах се на стената  и се загледах в тавана. Колкото и странно да беше през главата ми не минаваше нито една мисъл. Стоях като труп. 

- Говори - каза почти заповедно момичето срещу мен.

- За какво ?

- Разкажи ми историята си.

- Не искам да те товаря с глупостите си, а и не знам какво бих споделил.

- Искам да ми споделиш. Ще ти олекне. Вземи си ягода.

- Окей.

Поех дълбоко въздух и започнах разказа си - разказах и за детството си, за юношесите си години, за хората които съм губил, за кучето с което израснах, за семейството. Когато не говорех, тя ми казваше простички, но дълбоки неща. Неща които ме накараха да мисля съсредоточено, докато не ги разбера. Стана късно. Нямаше къде да отида и още преди да съм споменал нещо тя ми предложи да остана. Съгласих се, въпреки че не исках да се натрапвам.

- Е, страннико, разказа ми историята си, но така и не спомена името си. 

- Аз съм странник без име. Ами ти, спасителко, какво е твоето име ?

- Не е от значение. За вас хората е трудно за произнасяне.

- За нас хората ли ? Да не си извънземна - шеговито отвърнах.

- Нещо такова - отвърна тя с лека усмивка и затвори вратата на стаята си.

Какво имаше предвид ? Можех само да гадая. Какво пък - подслони ме, спаси ми живота, утре ще и разкрия всичко. Свих се на пода и затворих очи. 

- Ставай - чух гласа и и едвам фокусирах.

- Какво ще правим днес ? 

- Ще ти помогна.

- Помогна ми достатъчно. Няма какво повече да направиш за мен. Остави ме да продължа пътя си.

- Напротив. Трябва да се изправиш срещу баща си, принце и се нуждаеш от моята помощ.

- Откъде знаеш ? - едвам промълвих и се разтреперих целия, капчици студена пот избиха по челото ми.

- Събирай си багажа. Тръгваме.

Не мина и час и се озовахме в началото на горската алея. В края и започваше Смрадливото Блато, а отвъд него започваха пределите на имението на баща ми. 

- Изпитваш омраза породена от болка и безсилие, нали млади принце.

- Продължаваш да ме изненадваш, да права си.

- Не ги затваряй в себе си. Признавам, добре се контролираш. Но е време да отприщиш всичко. 

- Страхувам се.

- Аз съм тук. Аз винаги ще съм тук. Направи го.

Стигнахме до имението на баща ми - кралят. Стражите очевидно ме познаха, тъй като не си направиха труда да ме спрат. Тя остана при портата. Това бе моя задача и сам трябваше да преуспея, провалът не беше опция, провалът значеше смърт. Влязох в тронната зала. А баща ми - седеше и гледаше надменно. Отпуснал се на огромния си трон, пиян както винаги.

- Е, сине, завърна се най - накрая. 

- Нямаш право да ме наричаш свой син.

- Пак ли започваш, куче. Аз съм твои крал и твои баща. Нямаш право да ме оспорваш - Изправи се, казвайки го и се олюля, едвам стоящ на краката си.

- Приготви се да умреш, нищожество. - Извадих камата си и тръгнах решително към него. Но в този момент една мисъл изскочи в съзнанието ми. Една мисъл, която ми даде сила и кураж. Сега, цели 4 години по - късно аз съм крал. Баща ми сам се докара до мизерство и умря малко по - късно след като се изправих срещу него. Бе умрял в съня си, след поредния пиянски запой - мизерен, мразен от всички, потънал в дългове. Не живял сам и бе умрял сам. 

 Думите и отново отекнаха в съзнанието ми. "Отмъщението се сервира студено."