Минало Заминало.

Част Втора

Слухът

Между 8 и 9 сутринта, Скартън

Приказна съботна утрин. Слънцето тъкмо се бе показало и тези които имаха отговорни работи, бързаха да ги започнат преди началото на деня. Тези пък, за които съботния ден бе отреден за почивка се излежаваха или бяха решили да направят ранна закуска. Само Маргарет не бе мигнала. Не и се и спеше. Особено след тайнственото писмо. Беше време да се прибира. Кейтлин и без това бе дошла на работа по - рано от обикновено.

- Кейт, ще се прибирам. Лека смяна, ако желаеш мисля че остана кафе. Чао.

- Приятен ден, Маргарет и вземи се наспи. Ще се погубиш от това безсъние.

Такава си беше Кейт - като строга учителка, постоянно викаща на децата. Но не им викаше, просто защото е изнервена, искаше просто да бъде чута, защото я беше грижа. Дългата и коса стигаше почти до кръста, закривайки голяма част от гърба и. Така дори когато ходеше по потник, косата скриваше белега под врата и. Белег, който получи, защото не вярваше. Белег от алкохолизираният и баща, който вярваше.

Кафенето на Шафо беше единственото, което отваряше толкова рано, през уикендите всички се събираха там. От отсрещната вестникарска будка, вестниците се разграбваха като топли закуски. Кафенето беше и мястото, на което хората разбираха всичко свързано със Скартън - от по - важните неща като например - кога ще правят ремонти на пътя, дали ще има прекъсвания на тока, дали пак ще трябва да слагат нови телефонни стълбове, та чак до клюките - дали Бил Месаря е спал с жената на кмета, защо цветята в градината на Анджела Мерингот  увяхват винаги за една седмица, какви са странните следи намерени близо до езерото и какви ли още не небивалици. Днес плъзна слуха че в града са се появили странници, които просто се движат като зомбита, а ако ги заговориш само те питат "Вярваш ли ?". Едва ли някой повярва на тези работи. Всеки знаеше, че колкото по невероятна и свръхестесвена е една случка, то толкова по - вероятно е да е измислица или на Майкъл или на Рики Рибаря. Странното беше че днес и двамата не се появиха в кафенето. Шафо даже беше подготвил няколко шеги в репертоара си, с които да издразни Рики. Езерото бе толкова заблатено, а единствените му обитатели бяха жаби, насекоми и от време на време някоя пойна птица. И все пак Рик прекарваше всеки уикенд на това гадно заблатено място. Никой така и не разбра защо ходи там, а и той самият винаги отбягваше въпросите свързани с езерото и работата му там.

Стана предиобяд и кафето почти се изпразни. Всички бяха по домовете си. Скартън не бе голям град и се бе създала малка затворена общност. През уикенда е рядкост да се срещнат хора по улиците или вършейки важна работа, в Скартън уикенда беше само и изцяло за семейството. Така повеляваха традициите, въпреки че корените на традициите бяха забравени преди десетки години. А традициите и корените им са неща, които не бива да бъдат забравяни.

Скоро слухът за "зомбитата" стигна и до Пам. Чу го от леля Марта - съседката. Из града можеше да има клюкарки, но тя беше просто царица на клюките. Дори най - големите небивалици и измислици бяха разпрстранявани от нейната уста. Пам тъкмо правеше закуска, когато разбра новината. Едвам сдържа смеха си, но благодари на леля Марта и затвори телефона. Колко глупаво - зомбита по улиците на Скартън. Все пак зомбитата бяха просто измислици от страшните филми...Нали ?

- Памела, скъпа, пуснах кафемашината, но се чудех дали искаш кроасани ? Само кажи и ще отскоча до пекарната на Джем.

- О, знаеш колко ги обожавам. Но побързай, Джими скоро ще се събуди.

- Ще отида с колелото, до половин час съм вкъщи.

- Добре, внимавай по пътя.

Чу се трясъкът на вратата и Пам видя как Джак се качва на колелото и се спуска по улицата към пекарната. След като остана сама и подреди масата, реши че може да си вземе почивка, докато курабийките изстиват. Искаше и да изчисти, но Джими още не се бе появил и не искаше да го буди. Седна на дивана, взе последният брой на "Женска Мода" и се зачете в някаква статия за аранжиране на цветя. Мина почти час, а Джак още не се бе върнал. Върна се в кухнята, сипа си чаша кафе и загледа през прозореца. Видя че колелото на Джак стои подпряно на оградата. Учуди се, но реши че Джак тъкмо се е върнал, за това се затича към входната врата. Отвори, но навън нямаше никой. Всичко беше тихо и спокойно. Даже не подухваше вятър. Странно. Излезе и тръгна по улицата. Нямаше жива душа. Не виждаше хора в прозорците на къщите. Не чуваше звука на нечия косачка за трева или минаването на някоя кола в далечината или чуруликането на някоя птичка. Нито звук. Обстановката започна да я плаши. Изведнъж всичко започна да притъмнява. Пам се затича обратно към единственото място, на което се чувстваше сигурна - домът и. Когато стигна, входната врата зееше отворена, а щом влезе в коридора я посрещна Джими. Тя го прегърна, но той я отблъсна. Пам падна на колене и го попита дали всичко е наред. Очите на хлапето бяха черни като нощта, но в тях тлееха пламъчета, червени като кръв. Джими само се усмихна и я попита:

- Вярваш ли, майко ? Вярвай в нас, защото идваме.

Памела бе обляна от студена пот, искаше да изкрещи, но не можеше. Рефлективно просто подскочи. Чу се трясък. В този момент се събуди и видя как Джак затваря входната врата след себе си. Успокои се като го видя. Всичко бе просто сън. Въображението и май взимаше насериозно глупостите за лутащите се зомбита из Скартън. Стана и го прегърна силно. Усмихна се и го целуна. Джими също се беше появил, но вече беше намерил курабийките и изобщо не чакаше. Всички седнаха около масата.

- Знаеш ли, Джаки - подхвана Пам - мисля че дори да бях зомби, пак бих те обичала.

- Това пък от къде дойде ?

- Просто си мислех. И двамата ще сме безсмъртни, любовта ни ще е вечна, точно като си говорехме когато бяхме по - млади.

- О, мамо, тате, моля ви не започвайте - каза Джими с намръщена физиономия и почти пълна уста с курабийки.

- Добре, сине - казаха и двамата в един глас - засмяха се - Довърши си закуската, пък после ще измислим какво да правим. Обещахме този ден да е за теб. Колко ще е хубаво отново да сме всички заедно.

 Отново. За семейство Грейсън, Скартън наистина бе ново начало. Преди две години Джак бе пострадал при трудова злуполука и едва не загуби живота си. След дълъг престой в болницата и бавно оздравяване, той и Пам решиха да се махнат от натовареността на големият град. А пък и за Джими би било по - добре. Далеч от мръсотията, задуха, насилието, пошлостта и изкривеността на едно голямо общество. Краят на едно нещо е просто началото на друго. Дори това друго да е по - ужасяващо и от предишното.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.45

Минало Заминало

Част Първа

Вярваш ли

22:00, малкият мотел "Банджо", Скартън

Звукът от телевизора във фоайето оглушаваше цялата сграда. 

Маргарет седеше на рецепцията, отчаяно подпряна на лявата си ръка, гледайки черно-белият филм. Намираше черно-белите филми за отживелица, но бяха единственото и развлечение докато беше на работа, пък и образът на останалите канали беше още по - лош. Всичко в това място я дразнеше - разкъсаните стари тапети на цветя, задушливата миризма, противните типове, които всяка вечер идваха и я закачаха, скърцащите дъски на пода, мизерното осветление и още по - мизерната и заплата. Беше петък, което значеше че ще дават "Чудовищон" - маратон с филми на ужасите, чак до сутринта. Сигурно пак щяха да пуснат същите филми като всеки петък - "Атаката на 15метровата жена"; "Кула на смъртта"; "То дойде от Ада"; "Ходещи мозъци"; "Роботи маймуни от планетата Х" и "Мумията срещу Франкенщайн". Не си мислете че в последният филм става дума за чудовището на Франкенщайн. Маргарет бе гледала този филм над 10 пъти и така и не бе разбрала сюжета. Ставаше дума за лудият учен, който се проваля да съживи чудовището, но заминава за Египет, където среща Мумията. А като включим и няколко романтични връзки, обрати и убийства, филмът става съвсем неразбираем. 

Маргарет продължаваше да скучае, когато входната врата се отвори с трясък. Беше Майкъл Затворника. Прякора му беше такъв, защото беше прекарал по - дълго време по съдилища, поправителни училища, затвори, работнически лагери и всякакви изправителни институции от колкото на свобода. Реално той не бе лош човек, просто беше глупав, не можеше да си хване свястна работа и за това правеше единственото което му се отдава - кражба на коли, незаконни боеве, хазарт. Всеки който го бе опознал малко, би видял колко добро е сърцето му. Обаче обичаше да преувеличава. Да този глупав здравеняк имаше невероятно въображение и разказваше небивали истории. За тези които не знаят - затворът в Скартън е с лек режим и не е нищо от това което си представяте или това което сте гледали по телевизията. Тези които го познаваха, знаеха че си измисля, но не показваха с нищо че не му вярват. Човекът се нуждаеше от приятели. Нямаше семейство, нямаше роднини. Беше сам самичък. Маргарет се усмихна и го попита дали иска стая или ще остане във фоайето, както обикновето. Майкъл не каза нищо, но се усмихна приветливо и се настани на прашасалото кресло срещу телевизора. 

Беше почти полунощ и тъкмо започваше "Кула на смъртта", когато Майкъл се обърна към Маргарет и попита:

- Вярваш ли ? 

- Дали вярвам в какво, Майк ? - отговори тя.

- Не отговаряй на въпроса ми с въпрос! - гневно изсумтя Затворника.

- Не знам за какво говориш, но щом толкова настояваш..Да, вярвам. Вярвам в усмивките, слънцето и добрината на хората. Какво искаше да чуеш, Майкъл ?

- Забрави. Не е важно.

И двамата отново потънаха в мълчание, докато върху лицата им се виждаха отраженията от вече безинтересният черно-бял филм на ужасите. 

00:30, бензиностанцията "ПакОйл", Скартън

- Джими, изтичай до колата и поискай пари от баща си - изкрещя Пам.

 Времето за лягане на Джими беше отдавна минало, но днес, на рожденият му ден сe сбъдна едно желание - най - накрая отиде на късна прожекция във вече почти разбитото кино "Синема Стар". Филмът не беше кой - знае какво, поредният приключенски филм от педесетте, но хлапето се интересуваше единствено от това, че родителите му го придружаваха. Двамата работеха без почивка и Джими често оставаше сам в празната квартира. Когато не беше на училище, обичаше да се заравя в купищата прашасали книги, оставени от бог знае кой наемател преди години на тавана. 

- Тате, на мама не и достигат пари. 

Загледан през прозореца, Джак не чу думите на сина си. Усети нещо по ръката си и чак тогава се обърна и видя искрящите сиви очи на сина си.

- Вярваш ли, Джими ? - попита той.

- Тате.. ? Тате, на мама и трябват пари.

- Ето вземи и бягай, кажи и да вземе и кафе. И Джак отново потъна в мисли. 

Когато Джими се отдалечи достатъчно, Джак продължи да говори тихо на себе си.

- Защо никой не вярва ? Искам само да видят истината. Толкова ли е трудно. Ако повярват, ще видят. 

03:00, "Банджо", Скартън

Маргарет беше задремала, когато звукът от прекъсването на канала я разбуди. Чувстваше нещо странно, нещо в атмосферата беше различно. Сложи длани върху лицето си, прозя се и се огледа. Видя че Майкъл го няма. Не се учуди, не се и притесни. Такъв си беше той - ту се появяваше, ту изчезваше. Стана и изгаси телевизора, нямаше нужда да слуша монотонното бучене на хилядите снежинки. Реши да си направи кафе и да чете от любимата си книга, докато и свърши смяната или докато не заспи повтроно. Подготви кафемашината и зачака. Кафето бавно започна да пълни каната и някакси това и изглеждаше интересно и отнемаше част от налегналата я скука. Изобщо не забеляза писмото, оставено до касата. Чак когато се обърна, за да вземе любимата си чаша, видя пощенския плик. Нямаше нито марка, нито адрес, нито име. Реши да го отвори. В крайна сметка, каквото толкова можеше да се случи, дори да не беше предвидено за нея. Ако беше за колежката и или за шефа, то още началото на писмото, щеше да съдържа някое от техните имена, след което Маргарет щеше просто да го прибере обратно. За голямо нейно учудване писмото бе адресирано до нея. 

"Скъпа, Маргарет. Каквото и да става НЕ ВЯРВАЙ."

Текста я шокира. Не знаеше нито от кого е, нито за какво става дума. Най -вероятно беше шега, но нали Майк я попита дали вярва, по - рано вечерта. Хмм. Пое дълбоко дъх, седна във фоайето с чашата си пълна с кафе. Държеше писмото и мислеше.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.30