Минало Заминало

Част Първа

Вярваш ли

22:00, малкият мотел "Банджо", Скартън

Звукът от телевизора във фоайето оглушаваше цялата сграда. 

Маргарет седеше на рецепцията, отчаяно подпряна на лявата си ръка, гледайки черно-белият филм. Намираше черно-белите филми за отживелица, но бяха единственото и развлечение докато беше на работа, пък и образът на останалите канали беше още по - лош. Всичко в това място я дразнеше - разкъсаните стари тапети на цветя, задушливата миризма, противните типове, които всяка вечер идваха и я закачаха, скърцащите дъски на пода, мизерното осветление и още по - мизерната и заплата. Беше петък, което значеше че ще дават "Чудовищон" - маратон с филми на ужасите, чак до сутринта. Сигурно пак щяха да пуснат същите филми като всеки петък - "Атаката на 15метровата жена"; "Кула на смъртта"; "То дойде от Ада"; "Ходещи мозъци"; "Роботи маймуни от планетата Х" и "Мумията срещу Франкенщайн". Не си мислете че в последният филм става дума за чудовището на Франкенщайн. Маргарет бе гледала този филм над 10 пъти и така и не бе разбрала сюжета. Ставаше дума за лудият учен, който се проваля да съживи чудовището, но заминава за Египет, където среща Мумията. А като включим и няколко романтични връзки, обрати и убийства, филмът става съвсем неразбираем. 

Маргарет продължаваше да скучае, когато входната врата се отвори с трясък. Беше Майкъл Затворника. Прякора му беше такъв, защото беше прекарал по - дълго време по съдилища, поправителни училища, затвори, работнически лагери и всякакви изправителни институции от колкото на свобода. Реално той не бе лош човек, просто беше глупав, не можеше да си хване свястна работа и за това правеше единственото което му се отдава - кражба на коли, незаконни боеве, хазарт. Всеки който го бе опознал малко, би видял колко добро е сърцето му. Обаче обичаше да преувеличава. Да този глупав здравеняк имаше невероятно въображение и разказваше небивали истории. За тези които не знаят - затворът в Скартън е с лек режим и не е нищо от това което си представяте или това което сте гледали по телевизията. Тези които го познаваха, знаеха че си измисля, но не показваха с нищо че не му вярват. Човекът се нуждаеше от приятели. Нямаше семейство, нямаше роднини. Беше сам самичък. Маргарет се усмихна и го попита дали иска стая или ще остане във фоайето, както обикновето. Майкъл не каза нищо, но се усмихна приветливо и се настани на прашасалото кресло срещу телевизора. 

Беше почти полунощ и тъкмо започваше "Кула на смъртта", когато Майкъл се обърна към Маргарет и попита:

- Вярваш ли ? 

- Дали вярвам в какво, Майк ? - отговори тя.

- Не отговаряй на въпроса ми с въпрос! - гневно изсумтя Затворника.

- Не знам за какво говориш, но щом толкова настояваш..Да, вярвам. Вярвам в усмивките, слънцето и добрината на хората. Какво искаше да чуеш, Майкъл ?

- Забрави. Не е важно.

И двамата отново потънаха в мълчание, докато върху лицата им се виждаха отраженията от вече безинтересният черно-бял филм на ужасите. 

00:30, бензиностанцията "ПакОйл", Скартън

- Джими, изтичай до колата и поискай пари от баща си - изкрещя Пам.

 Времето за лягане на Джими беше отдавна минало, но днес, на рожденият му ден сe сбъдна едно желание - най - накрая отиде на късна прожекция във вече почти разбитото кино "Синема Стар". Филмът не беше кой - знае какво, поредният приключенски филм от педесетте, но хлапето се интересуваше единствено от това, че родителите му го придружаваха. Двамата работеха без почивка и Джими често оставаше сам в празната квартира. Когато не беше на училище, обичаше да се заравя в купищата прашасали книги, оставени от бог знае кой наемател преди години на тавана. 

- Тате, на мама не и достигат пари. 

Загледан през прозореца, Джак не чу думите на сина си. Усети нещо по ръката си и чак тогава се обърна и видя искрящите сиви очи на сина си.

- Вярваш ли, Джими ? - попита той.

- Тате.. ? Тате, на мама и трябват пари.

- Ето вземи и бягай, кажи и да вземе и кафе. И Джак отново потъна в мисли. 

Когато Джими се отдалечи достатъчно, Джак продължи да говори тихо на себе си.

- Защо никой не вярва ? Искам само да видят истината. Толкова ли е трудно. Ако повярват, ще видят. 

03:00, "Банджо", Скартън

Маргарет беше задремала, когато звукът от прекъсването на канала я разбуди. Чувстваше нещо странно, нещо в атмосферата беше различно. Сложи длани върху лицето си, прозя се и се огледа. Видя че Майкъл го няма. Не се учуди, не се и притесни. Такъв си беше той - ту се появяваше, ту изчезваше. Стана и изгаси телевизора, нямаше нужда да слуша монотонното бучене на хилядите снежинки. Реши да си направи кафе и да чете от любимата си книга, докато и свърши смяната или докато не заспи повтроно. Подготви кафемашината и зачака. Кафето бавно започна да пълни каната и някакси това и изглеждаше интересно и отнемаше част от налегналата я скука. Изобщо не забеляза писмото, оставено до касата. Чак когато се обърна, за да вземе любимата си чаша, видя пощенския плик. Нямаше нито марка, нито адрес, нито име. Реши да го отвори. В крайна сметка, каквото толкова можеше да се случи, дори да не беше предвидено за нея. Ако беше за колежката и или за шефа, то още началото на писмото, щеше да съдържа някое от техните имена, след което Маргарет щеше просто да го прибере обратно. За голямо нейно учудване писмото бе адресирано до нея. 

"Скъпа, Маргарет. Каквото и да става НЕ ВЯРВАЙ."

Текста я шокира. Не знаеше нито от кого е, нито за какво става дума. Най -вероятно беше шега, но нали Майк я попита дали вярва, по - рано вечерта. Хмм. Пое дълбоко дъх, седна във фоайето с чашата си пълна с кафе. Държеше писмото и мислеше.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.30