Минало Заминало...

Част Четвърта

Отец Аугъст

Църквата в Скартън се поддържаше от отец Аугъст. Беше около шейсетте, винаги с усмивка и винаги готов да помогне на някой в нужда. Вярата му в Бог бе непоклатима и сам той бе свидетел на чудесата му. Всичко в църквата винаги бе в изряден ред - свещите бяха подредени до входа, библиите грижливо поставени до църковните пейки. По мозаечните стъкла на високите прозорци не можеше да се забележи прах или паяжини. Аугъст наистина се трудеше усърдно да поддържа божият храм. Но вече беше стар. Трябваше му помощ. Реши да изчака и тази година. От догодина вече щеше да търси кой да му помага, а и кой да го наследи.

Съботният ден се изниза неусетно в приготовления за неделната литургия. Вече беше почти 9 вечерта и Аугъст реши да се прибира в дома си.  Имаше малка къщурка почти в центъра на Скартън, близо до часовниковата кула. Заключи портата на църквата и тръгна с бавна крачка. Мина покрай кафето на Шафо и зави в следващата пряка. Улицата минаваше точно покрай кулата и въпреки че не бе добре осветена, прожекторите осветяващи рушащата се постройка му помагаха да види в тъмното. Когато наближи, усети странно подухващ вятър. Беше леден. Не е кой знае колко необичайно за края на март, но усещаше вятъра през всичките си дрехи как безмилостно пронизва  костите му. Застана пред кулата и видя че в оградата има дупка. Реши при първа възможност да съобщи на кмета. Все пак не искаше някой да пострада, още повече някое дете, което може да се промуши през отвора. Тръгна отново, но не можеше да остави нещата така. Намери един паднал клон и го остави пред дупката в оградата, поне малко препречвайки пътя на всеки опитал се да влезе. Когато се обърна с гръб и се запъти към дома си задуха по силен вятър и бутна клона. Аугъст се върна и го подпря по - стабилно и можеше да се зарече, че вятърът идваше от часовниковата кула. Продължи с бавна крачка към дома си. Този път вятъра бе толкова силен, че счупи клона и стресна отчето. Трябваше да разбере какво се случва от другата страна на оградата. Бавно и спокойно отец Аугъст успя да се промуши през дупката. Усещаше невероятен студ. От другата страна на оградата не бе така. Може би си въобразяваше. Реши просто да обиколи кулата и да си тръгне. Може би някой си правеше шега с него. Изтупа дългият си шлифер и продължи към входа. Вратата беше огромна и масивна. Преди не си беше давал сметка, колко голяма е наистина. Беше леко открехната. Леденият въздух излизаше от там. Беше сигурен. Какво се случваше ? Толкова много въпроси изскачаха в ума му. Избута тежката врата и влезе. Пълен мрак. Опипвайки стената успя да застане до стълбището което водеше нагоре към часовниковият механизъм. Когато очите му привикнаха с тъмнината, можеше да различи стените на помещението в което се намираше. Пукнатини в стени пропускаха част от светлината на прожекторите и допълнително спомагаха на Аугъст. Запъти се към отсрещната стена, когато внезапно се подхлъзна и падна. Лед ? Как е възможно ? Снегът по улиците на Скартън се бе стопил преди две седмици, а тук още имаше лед ? Докато лежеше неподвижен върху леда, усети нещо във въздуха. Слаба но задушлива и противна миризма. Започна бавно да пълзи към вратата. Искаше просто да се махне. Вонята започна да става все по - силна. Сега вече можеше да добие представа какво е - мирис на кръв, мирис на разлагаща се плът. Мирис на смърт. Дочу слабо ехо на нечий глас. Идваше сякаш изпод земята. Ставаше все по - студено и Аугъст се сви на кълбо. Ръцете му се заскрежиха и той започна да трепери. Гласът приближаваше. Кръвта сякаш замръзна във вените му, студът го парализираше, не можеше дори да се обърне. Господ беше с него. Господ щеше да го спаси. Просто трябваше да вярва. Гласът започна да се чува ясно. Бяха някакви небивалици. Може би на странен език. А може би просто бръщолевенето на някой бездомник, влязъл в кулата, за да потърси убежище. Аугъст чу стъпки. Стъпките идваха от другата страна на кулата. Там където би трябвало да има просто стена, Аугъст си представяше цял дълъг коридор. Може би студът го караше да бълнува, а може би не. Докато чуваше приближаващите се стъпки отчето разбра че Господ изобщо не беше с него. Бог напълно го бе изоставил и бе подтикнал нещото да отвори невидимата врата срещу него. На прага стоеше Рики. Или поне някой, който приличаше на него. Бе облечен с кошух, явно ушит от козешки кожи. От тях още висяха рога и копита. Зловонието се усили и Аугъст едвам го понасяше. Искаше да се помоли, да се прекръсти, да повика Бог на помощ, но студът бе безмилостен. 

- Какво правиш тук, старче ? - попита Рики - Защо не си гледаш работата ? 

Аугъст едвам успя да проговори. Не усещаше нищо друго освен пронизваща болка в гърдите си. 

- Какво по дяволите става тук ? - с немощен глас каза отчето. Аугъст е от хората, които никога не биха си позволили да използват подобни изрази. Животът му беше пред своя край. Какво пък.

- Точно това става, отче. Дяволски работи - отвърна Рики с надменна и зла усмивка.

Хващайки отчето за краката, Рики започна да го влачи обратно по коридора, от който бе дошъл. Въпреки че почти в несвяст, Аугъст можеше да забележи факлите по коридора. Всяка гореше в различен цвят - зелен, син, жълт, кървав. Вече му беше трудно да държи очите си отворени. Това бе краят. Последното нещо което чу бе "...деца...жертва". Отпусна се и загуби съзнание.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 12:00

Минало Заминало..

Част Трета

Вратата

В Скартън имаше едно място, което никой никога не доближаваше - старата часовникова кула. Тя просто беше там. Никой не знаеше точно колко е стара, а и в библиотеката липсваха сведения за нейното построяване. Миналата година кметът предприе акция да я укрепи. Работен екип сложи ограда, мрежи и няколко прожектора. Всички се опасяваха, че старата постройка може да се срути и нарани или убие случайно минаващ пешеходец. 

Кметът - Том Барнсли правеше всичко това за личната си изгода. Беше кмет от повече от 10 години и не смяташе да напуска поста си, до дълбока старост. Укрепването на часовниковата кула бе перфектна възможност да покаже на скартънци, че го е грижа за населението. Днес трябваше да изнесе реч в центъра на Скартън. Щеше да съобщи на всички за плана си да реконструира кулата и да я превърне в музей. Което би било изглеждало прекрасно в очите на хората, но Том мислеше само за печалбата. Двуличността му нямаше граници, но пък беше и добър актьор. Едва ли някой е имал удоволствието да познае какво точно си мисли господин Барнсли в конкретен момент. 

Том оправяше вратовръзката си пред огледалото, когато забеляза няколко бели косъма в косата си. Нормално за петдесетте му години, но той просто отказваше да остарее. Може би щеше да започне да си боядисва косата. Но какво пък, това са няколко косъма, никой няма да забележи. Отивайки към входната врата, Том чу звъненето на телефона. Зачуди се дали да се върне, но телефона спря от самосебе си. Сигурно не е било важно. Отвори входната врата и понечи да излезе, когато телефона иззвъня пак. Този път Том се върна и вдигна.

- Кмет Барнсли на телефона, добър ден.

Чуваше се дълбоко дишане и силно пращеше.

- Кмет Барнсли на телефона, слушам ви - повтори Том.

- Вярвате ли, кмете ? - демоничният глас го прониза и той пребледня сякаш бе видял призрак.

Том бързо затвори телефона. Кой бе решил да се подиграва с него ? Ако това беше шега, то никак не бе смешно. Този глас. Гласът сякаш бе на Кейтлин, но...но толкова по различен и изкривен, носещ толкова болка, отчаяние и гняв в себе си. Причуло му се е. Трябваше да му се е причуло. Слуховете за свръхестествени случки му идваха в повече. А и не беше пил сутрешното си кафе. Усмихна се и затръшна входната врата след себе си.

Точно в 12 на обяд центъра на Скартън бе пълен с хора, които бяха наобиколили трибуната, от която щеше да говори кмет Барнсли. Шафо, Бил и още няколко собственика на магазини се бяха погрижили да има напитки и хапки за присъстващите. Когато Том се появи, всички замлъкнаха и се събраха пред трибуната. 

- Скъпи граждани на Скартън. Благодаря ви че дойдохте. Аз, Том Барнсли взех окончателно решение. Старата часовникова кула ще бъде реконструирана и превърната в музей. Ще се отворят няколко нови работни места, за вас, драги мои съграждани. 

Чуха се ръкоплясканията на няколко души. Това не бе въодушевената реакция, която Том очакваше. Избърса потта от челото си и продължи.

- Представете си колко хубаво ще изглежда новата кула. Градина с цветя пред входа и, алея обикаляща цялата постройка и фенери, които да я превръщат в нощна забележителност.

Този път нещо се бе променило в атмосферата. Тълпата избухна в радостни викове и ръкопляскания.

- Благодаря Ви. Проектът за реконструкция на часовниковата кула ще приключи в началото на лятото.След само 4 месеца. Благодаря на всички.

Ръкоплясканията не спираха. Изведнъж на трибуната се качи Рики Рибаря. Злобното му намръщено лице изплаши Барнсли. 

- Не докосвай и с пръст часовниковата кула, кучи сине - изкрещя с дрезгав глас Рики. - Кулата е наша. Винаги е била и винаги ще бъде. А вие, жалки подобия на хора, отказвате дори да отворите очите си. Предупреждавам те, Барнсли - не докосвай кулата.

- Някой да разкара тази откачалка, моля ви - извика кмета и охраната се спусна към Рики.

- Ще се видим в Ада, Барнсли. В АДА - крещеше Рибаря, докато охраната го извеждаше настрани от трибуната.

Кейтлин бе пропуснала събитието. Въпреки че нямаше работа в скапаният мотел, ако Тони разбереше че не е на мястото си, щеше да я уволни. Пък и не искаше да се набива на очи, особено след преживяното с кмета. Двамата бяха влюбени или поне така мислеше Кейт. Когато му предложи да се махнат от Скартън и да заживеят някъде заедно, Том просо се изсмя в лицето и. Беше с нея, защото мислеше че може да премахне Тони и да заграби мотела. За какво му беше такава дупка ? Така и никой не разбра. Кейтлин остана с разбито сърце след като видя истинската страна на Том. Разделиха се. Том стана кмет, а Кейт остана рецепционистка в Банджо. Беше разказала всичко на Тони и той бе взел мерки срещу Том. Тони не беше обикновен човек - беше тих и рядко говореше с някого, а когато го правеше то винаги ставаше дума за бизнес. Имаше редки моменти, в които се появяваше в кафенето на Шафо, сядаше винаги на една и съща маса, изпиваше кафето си и си тръгваше. Смятаха го за особняк. Най - вероятно защото бе дошъл от страна "далеч на запад", както казваше той. Кейт го чувстваше близък, дори да не си говореха често. Имаше някаква специална връзка между тях, но не можеше да разбере каква. Дали ставаше нещо подобно и с Маргарет. Едва ли щеше да узнае.

Слънцето започна да залязва и Скартън бе облян в златисто червена светлина. Рики седеше на брега на езерото и гледаше как слънцето изчезва на хоризонта. 

- Ще го направя. Знам че господарят ми забрани, но ще го направя. Всички ще видят истината. Всички ще повярват - каза тихо на себе си и се усмихна - Някои дни са по - велики от други.

Запъти се към часовниковата кула. Тананикаше си и се усмихваше. Господарят щеше да бъде горд с него.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.55

Минало Заминало.

Част Втора

Слухът

Между 8 и 9 сутринта, Скартън

Приказна съботна утрин. Слънцето тъкмо се бе показало и тези които имаха отговорни работи, бързаха да ги започнат преди началото на деня. Тези пък, за които съботния ден бе отреден за почивка се излежаваха или бяха решили да направят ранна закуска. Само Маргарет не бе мигнала. Не и се и спеше. Особено след тайнственото писмо. Беше време да се прибира. Кейтлин и без това бе дошла на работа по - рано от обикновено.

- Кейт, ще се прибирам. Лека смяна, ако желаеш мисля че остана кафе. Чао.

- Приятен ден, Маргарет и вземи се наспи. Ще се погубиш от това безсъние.

Такава си беше Кейт - като строга учителка, постоянно викаща на децата. Но не им викаше, просто защото е изнервена, искаше просто да бъде чута, защото я беше грижа. Дългата и коса стигаше почти до кръста, закривайки голяма част от гърба и. Така дори когато ходеше по потник, косата скриваше белега под врата и. Белег, който получи, защото не вярваше. Белег от алкохолизираният и баща, който вярваше.

Кафенето на Шафо беше единственото, което отваряше толкова рано, през уикендите всички се събираха там. От отсрещната вестникарска будка, вестниците се разграбваха като топли закуски. Кафенето беше и мястото, на което хората разбираха всичко свързано със Скартън - от по - важните неща като например - кога ще правят ремонти на пътя, дали ще има прекъсвания на тока, дали пак ще трябва да слагат нови телефонни стълбове, та чак до клюките - дали Бил Месаря е спал с жената на кмета, защо цветята в градината на Анджела Мерингот  увяхват винаги за една седмица, какви са странните следи намерени близо до езерото и какви ли още не небивалици. Днес плъзна слуха че в града са се появили странници, които просто се движат като зомбита, а ако ги заговориш само те питат "Вярваш ли ?". Едва ли някой повярва на тези работи. Всеки знаеше, че колкото по невероятна и свръхестесвена е една случка, то толкова по - вероятно е да е измислица или на Майкъл или на Рики Рибаря. Странното беше че днес и двамата не се появиха в кафенето. Шафо даже беше подготвил няколко шеги в репертоара си, с които да издразни Рики. Езерото бе толкова заблатено, а единствените му обитатели бяха жаби, насекоми и от време на време някоя пойна птица. И все пак Рик прекарваше всеки уикенд на това гадно заблатено място. Никой така и не разбра защо ходи там, а и той самият винаги отбягваше въпросите свързани с езерото и работата му там.

Стана предиобяд и кафето почти се изпразни. Всички бяха по домовете си. Скартън не бе голям град и се бе създала малка затворена общност. През уикенда е рядкост да се срещнат хора по улиците или вършейки важна работа, в Скартън уикенда беше само и изцяло за семейството. Така повеляваха традициите, въпреки че корените на традициите бяха забравени преди десетки години. А традициите и корените им са неща, които не бива да бъдат забравяни.

Скоро слухът за "зомбитата" стигна и до Пам. Чу го от леля Марта - съседката. Из града можеше да има клюкарки, но тя беше просто царица на клюките. Дори най - големите небивалици и измислици бяха разпрстранявани от нейната уста. Пам тъкмо правеше закуска, когато разбра новината. Едвам сдържа смеха си, но благодари на леля Марта и затвори телефона. Колко глупаво - зомбита по улиците на Скартън. Все пак зомбитата бяха просто измислици от страшните филми...Нали ?

- Памела, скъпа, пуснах кафемашината, но се чудех дали искаш кроасани ? Само кажи и ще отскоча до пекарната на Джем.

- О, знаеш колко ги обожавам. Но побързай, Джими скоро ще се събуди.

- Ще отида с колелото, до половин час съм вкъщи.

- Добре, внимавай по пътя.

Чу се трясъкът на вратата и Пам видя как Джак се качва на колелото и се спуска по улицата към пекарната. След като остана сама и подреди масата, реши че може да си вземе почивка, докато курабийките изстиват. Искаше и да изчисти, но Джими още не се бе появил и не искаше да го буди. Седна на дивана, взе последният брой на "Женска Мода" и се зачете в някаква статия за аранжиране на цветя. Мина почти час, а Джак още не се бе върнал. Върна се в кухнята, сипа си чаша кафе и загледа през прозореца. Видя че колелото на Джак стои подпряно на оградата. Учуди се, но реши че Джак тъкмо се е върнал, за това се затича към входната врата. Отвори, но навън нямаше никой. Всичко беше тихо и спокойно. Даже не подухваше вятър. Странно. Излезе и тръгна по улицата. Нямаше жива душа. Не виждаше хора в прозорците на къщите. Не чуваше звука на нечия косачка за трева или минаването на някоя кола в далечината или чуруликането на някоя птичка. Нито звук. Обстановката започна да я плаши. Изведнъж всичко започна да притъмнява. Пам се затича обратно към единственото място, на което се чувстваше сигурна - домът и. Когато стигна, входната врата зееше отворена, а щом влезе в коридора я посрещна Джими. Тя го прегърна, но той я отблъсна. Пам падна на колене и го попита дали всичко е наред. Очите на хлапето бяха черни като нощта, но в тях тлееха пламъчета, червени като кръв. Джими само се усмихна и я попита:

- Вярваш ли, майко ? Вярвай в нас, защото идваме.

Памела бе обляна от студена пот, искаше да изкрещи, но не можеше. Рефлективно просто подскочи. Чу се трясък. В този момент се събуди и видя как Джак затваря входната врата след себе си. Успокои се като го видя. Всичко бе просто сън. Въображението и май взимаше насериозно глупостите за лутащите се зомбита из Скартън. Стана и го прегърна силно. Усмихна се и го целуна. Джими също се беше появил, но вече беше намерил курабийките и изобщо не чакаше. Всички седнаха около масата.

- Знаеш ли, Джаки - подхвана Пам - мисля че дори да бях зомби, пак бих те обичала.

- Това пък от къде дойде ?

- Просто си мислех. И двамата ще сме безсмъртни, любовта ни ще е вечна, точно като си говорехме когато бяхме по - млади.

- О, мамо, тате, моля ви не започвайте - каза Джими с намръщена физиономия и почти пълна уста с курабийки.

- Добре, сине - казаха и двамата в един глас - засмяха се - Довърши си закуската, пък после ще измислим какво да правим. Обещахме този ден да е за теб. Колко ще е хубаво отново да сме всички заедно.

 Отново. За семейство Грейсън, Скартън наистина бе ново начало. Преди две години Джак бе пострадал при трудова злуполука и едва не загуби живота си. След дълъг престой в болницата и бавно оздравяване, той и Пам решиха да се махнат от натовареността на големият град. А пък и за Джими би било по - добре. Далеч от мръсотията, задуха, насилието, пошлостта и изкривеността на едно голямо общество. Краят на едно нещо е просто началото на друго. Дори това друго да е по - ужасяващо и от предишното.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.45

Минало Заминало

Част Първа

Вярваш ли

22:00, малкият мотел "Банджо", Скартън

Звукът от телевизора във фоайето оглушаваше цялата сграда. 

Маргарет седеше на рецепцията, отчаяно подпряна на лявата си ръка, гледайки черно-белият филм. Намираше черно-белите филми за отживелица, но бяха единственото и развлечение докато беше на работа, пък и образът на останалите канали беше още по - лош. Всичко в това място я дразнеше - разкъсаните стари тапети на цветя, задушливата миризма, противните типове, които всяка вечер идваха и я закачаха, скърцащите дъски на пода, мизерното осветление и още по - мизерната и заплата. Беше петък, което значеше че ще дават "Чудовищон" - маратон с филми на ужасите, чак до сутринта. Сигурно пак щяха да пуснат същите филми като всеки петък - "Атаката на 15метровата жена"; "Кула на смъртта"; "То дойде от Ада"; "Ходещи мозъци"; "Роботи маймуни от планетата Х" и "Мумията срещу Франкенщайн". Не си мислете че в последният филм става дума за чудовището на Франкенщайн. Маргарет бе гледала този филм над 10 пъти и така и не бе разбрала сюжета. Ставаше дума за лудият учен, който се проваля да съживи чудовището, но заминава за Египет, където среща Мумията. А като включим и няколко романтични връзки, обрати и убийства, филмът става съвсем неразбираем. 

Маргарет продължаваше да скучае, когато входната врата се отвори с трясък. Беше Майкъл Затворника. Прякора му беше такъв, защото беше прекарал по - дълго време по съдилища, поправителни училища, затвори, работнически лагери и всякакви изправителни институции от колкото на свобода. Реално той не бе лош човек, просто беше глупав, не можеше да си хване свястна работа и за това правеше единственото което му се отдава - кражба на коли, незаконни боеве, хазарт. Всеки който го бе опознал малко, би видял колко добро е сърцето му. Обаче обичаше да преувеличава. Да този глупав здравеняк имаше невероятно въображение и разказваше небивали истории. За тези които не знаят - затворът в Скартън е с лек режим и не е нищо от това което си представяте или това което сте гледали по телевизията. Тези които го познаваха, знаеха че си измисля, но не показваха с нищо че не му вярват. Човекът се нуждаеше от приятели. Нямаше семейство, нямаше роднини. Беше сам самичък. Маргарет се усмихна и го попита дали иска стая или ще остане във фоайето, както обикновето. Майкъл не каза нищо, но се усмихна приветливо и се настани на прашасалото кресло срещу телевизора. 

Беше почти полунощ и тъкмо започваше "Кула на смъртта", когато Майкъл се обърна към Маргарет и попита:

- Вярваш ли ? 

- Дали вярвам в какво, Майк ? - отговори тя.

- Не отговаряй на въпроса ми с въпрос! - гневно изсумтя Затворника.

- Не знам за какво говориш, но щом толкова настояваш..Да, вярвам. Вярвам в усмивките, слънцето и добрината на хората. Какво искаше да чуеш, Майкъл ?

- Забрави. Не е важно.

И двамата отново потънаха в мълчание, докато върху лицата им се виждаха отраженията от вече безинтересният черно-бял филм на ужасите. 

00:30, бензиностанцията "ПакОйл", Скартън

- Джими, изтичай до колата и поискай пари от баща си - изкрещя Пам.

 Времето за лягане на Джими беше отдавна минало, но днес, на рожденият му ден сe сбъдна едно желание - най - накрая отиде на късна прожекция във вече почти разбитото кино "Синема Стар". Филмът не беше кой - знае какво, поредният приключенски филм от педесетте, но хлапето се интересуваше единствено от това, че родителите му го придружаваха. Двамата работеха без почивка и Джими често оставаше сам в празната квартира. Когато не беше на училище, обичаше да се заравя в купищата прашасали книги, оставени от бог знае кой наемател преди години на тавана. 

- Тате, на мама не и достигат пари. 

Загледан през прозореца, Джак не чу думите на сина си. Усети нещо по ръката си и чак тогава се обърна и видя искрящите сиви очи на сина си.

- Вярваш ли, Джими ? - попита той.

- Тате.. ? Тате, на мама и трябват пари.

- Ето вземи и бягай, кажи и да вземе и кафе. И Джак отново потъна в мисли. 

Когато Джими се отдалечи достатъчно, Джак продължи да говори тихо на себе си.

- Защо никой не вярва ? Искам само да видят истината. Толкова ли е трудно. Ако повярват, ще видят. 

03:00, "Банджо", Скартън

Маргарет беше задремала, когато звукът от прекъсването на канала я разбуди. Чувстваше нещо странно, нещо в атмосферата беше различно. Сложи длани върху лицето си, прозя се и се огледа. Видя че Майкъл го няма. Не се учуди, не се и притесни. Такъв си беше той - ту се появяваше, ту изчезваше. Стана и изгаси телевизора, нямаше нужда да слуша монотонното бучене на хилядите снежинки. Реши да си направи кафе и да чете от любимата си книга, докато и свърши смяната или докато не заспи повтроно. Подготви кафемашината и зачака. Кафето бавно започна да пълни каната и някакси това и изглеждаше интересно и отнемаше част от налегналата я скука. Изобщо не забеляза писмото, оставено до касата. Чак когато се обърна, за да вземе любимата си чаша, видя пощенския плик. Нямаше нито марка, нито адрес, нито име. Реши да го отвори. В крайна сметка, каквото толкова можеше да се случи, дори да не беше предвидено за нея. Ако беше за колежката и или за шефа, то още началото на писмото, щеше да съдържа някое от техните имена, след което Маргарет щеше просто да го прибере обратно. За голямо нейно учудване писмото бе адресирано до нея. 

"Скъпа, Маргарет. Каквото и да става НЕ ВЯРВАЙ."

Текста я шокира. Не знаеше нито от кого е, нито за какво става дума. Най -вероятно беше шега, но нали Майк я попита дали вярва, по - рано вечерта. Хмм. Пое дълбоко дъх, седна във фоайето с чашата си пълна с кафе. Държеше писмото и мислеше.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.30

Освобождение

Град. Квартал. Блок. Етаж. Апартамент. Стая. Маса. Прозорец. Слънчев лъч. Мастилница. Перо. Лист. Пръски кръв. Човек. Дух. Усмивка. Тъга. Думи. Смисъл. Разкаяние. Болка. Омраза. Любов. Смърт. Живот. Гробище. Погребение. Дъжд. Слънце. Финал.

Отмъщението

Седяхме в тъмната стая.  Всичко бе толкова тихо, почти чувахме туптенето на сърцата си. Малка пролука в прозореца допускаше един единствен лъч светлина, който се спираше точно до крака на нейния стол. Тишината беше спокойствие, спокойствие каквото не бях усещал от дълго време насам. И все пак, коя бе тя ? Да, бе ме подслонила след като ме намери да се влача окаяно по пътя, но...

- Вземи си - каза изведнъж тя и ми подаде купа с ягоди.

- Не, благодаря.

- Вземи си ! - повтори - щом ти предлагам, значи ще си вземеш. Не се притеснявай.

- Но аз не се притесня...

- Взимай !

Взех една ягода, махнах и листенцата и отхапах. Бе толкова сочна и ароматна. Сякаш бе обвита в магия. Отпусна ме и изпълни тялото ми с енергия. Облегнах се на стената  и се загледах в тавана. Колкото и странно да беше през главата ми не минаваше нито една мисъл. Стоях като труп. 

- Говори - каза почти заповедно момичето срещу мен.

- За какво ?

- Разкажи ми историята си.

- Не искам да те товаря с глупостите си, а и не знам какво бих споделил.

- Искам да ми споделиш. Ще ти олекне. Вземи си ягода.

- Окей.

Поех дълбоко въздух и започнах разказа си - разказах и за детството си, за юношесите си години, за хората които съм губил, за кучето с което израснах, за семейството. Когато не говорех, тя ми казваше простички, но дълбоки неща. Неща които ме накараха да мисля съсредоточено, докато не ги разбера. Стана късно. Нямаше къде да отида и още преди да съм споменал нещо тя ми предложи да остана. Съгласих се, въпреки че не исках да се натрапвам.

- Е, страннико, разказа ми историята си, но така и не спомена името си. 

- Аз съм странник без име. Ами ти, спасителко, какво е твоето име ?

- Не е от значение. За вас хората е трудно за произнасяне.

- За нас хората ли ? Да не си извънземна - шеговито отвърнах.

- Нещо такова - отвърна тя с лека усмивка и затвори вратата на стаята си.

Какво имаше предвид ? Можех само да гадая. Какво пък - подслони ме, спаси ми живота, утре ще и разкрия всичко. Свих се на пода и затворих очи. 

- Ставай - чух гласа и и едвам фокусирах.

- Какво ще правим днес ? 

- Ще ти помогна.

- Помогна ми достатъчно. Няма какво повече да направиш за мен. Остави ме да продължа пътя си.

- Напротив. Трябва да се изправиш срещу баща си, принце и се нуждаеш от моята помощ.

- Откъде знаеш ? - едвам промълвих и се разтреперих целия, капчици студена пот избиха по челото ми.

- Събирай си багажа. Тръгваме.

Не мина и час и се озовахме в началото на горската алея. В края и започваше Смрадливото Блато, а отвъд него започваха пределите на имението на баща ми. 

- Изпитваш омраза породена от болка и безсилие, нали млади принце.

- Продължаваш да ме изненадваш, да права си.

- Не ги затваряй в себе си. Признавам, добре се контролираш. Но е време да отприщиш всичко. 

- Страхувам се.

- Аз съм тук. Аз винаги ще съм тук. Направи го.

Стигнахме до имението на баща ми - кралят. Стражите очевидно ме познаха, тъй като не си направиха труда да ме спрат. Тя остана при портата. Това бе моя задача и сам трябваше да преуспея, провалът не беше опция, провалът значеше смърт. Влязох в тронната зала. А баща ми - седеше и гледаше надменно. Отпуснал се на огромния си трон, пиян както винаги.

- Е, сине, завърна се най - накрая. 

- Нямаш право да ме наричаш свой син.

- Пак ли започваш, куче. Аз съм твои крал и твои баща. Нямаш право да ме оспорваш - Изправи се, казвайки го и се олюля, едвам стоящ на краката си.

- Приготви се да умреш, нищожество. - Извадих камата си и тръгнах решително към него. Но в този момент една мисъл изскочи в съзнанието ми. Една мисъл, която ми даде сила и кураж. Сега, цели 4 години по - късно аз съм крал. Баща ми сам се докара до мизерство и умря малко по - късно след като се изправих срещу него. Бе умрял в съня си, след поредния пиянски запой - мизерен, мразен от всички, потънал в дългове. Не живял сам и бе умрял сам. 

 Думите и отново отекнаха в съзнанието ми. "Отмъщението се сервира студено."

Бутушкрак - Част Втора -

Кутията се отваря

Слънчевите лъчи бавно се плъзнаха по завивката на Джеф и скоро стигнаха до лицето му. Прозя се мързеливо, изтегна се и осъзна че изпитва някакво странно чувство. "Сигурно съм гладен" - помисли Бутушкрак - "Значи това било да си гладен, добре че стареца ми ме предупреди". И наистина колко странно ли би било да почувстваш глад за първи път. Във вълшебната страна отвъд морето, от която пристигаше Джеф, нямаше неща като глад и жажда. Магията хранеше и поддържаше всички. Жителите прекарваха времето си в пеене, свирене, игри, а също и трудоемка работа - грижеха се за горите, животните, от най - малкото цвете до най - високия смърч. Странници бяха в очите на хората, но това не ги притесняваше. Магията не е за всеки, магията е магическа. 

Бутушкрак поглъщаше храната си с невероятно темпо. Ханджията остана толкова учуден, че когато момчето поръча четвърта порция пържени яйца, просто остана да го гледа със зяпнала уста и направи почти механичен жест на жена му да се връща в кухнята. След като приключи закуската си, Джеф благодари и с усмивка излезе от страноприемницата. Пътя до имението на графинята не бе дълъг, но не искаше да закъснява. Все пак, новините бяха важни за баща му и Бутушкрак не искаше да предава доверието му. Мина покрай старата пекарна и аромата на топли погачи му напомни за детството. Продължи и видя двора на имението Лейзибът. Скоро. Скоро щеше да научи всичко. От нетърпение неусетно забърза крачка, но се успокои и продължи с веселата си походка.

Вратите се отвориха и графинята го очакваше седнала в единия край на огромна маса. Направи му знак да седне.

- Е, млади Бутушкрак, мога ли да Ви предложа нещо ?

- Не, благодаря. Желая да чуя отговора Ви.

- Същият като баща си. Не може да чака.

- Значи наистина познавате баща ми ?

- Това е без значение. Искам да му предадеш моя отговор. Шапка с перо, килната на дясно. Той ще разбере

- И само това ? Вие за луд ли ме мислите ?

- Не. Ни най - малко. А сега напусни. Може да ползваш каляската ми. Повярвай - наистина се налага да бързаш.

- Шапка с перо, килната на дясно - повтори Джеф с усмивка и затича към вратата.

- Още нещо, момче. Откъде знаеше че мога да отворя кутията ?

- Просто вярвам на стареца - каза дори без да се обръща и продължи да тича.

Представяше си някаква натруфена благородническа каляска, но се оказа точно обратното. Бе толкова просто изглеждаща отвън, но някак оставяше чувство за стилност и класа. Малки дървени орнаменти по вратите, бродирани перденца, че даже и възглавнички за сядане. Джеф се качи, намести се удобно и още преди да е казал и дума, каляската потегли. 

- Накъде отиваме ? - попита Бутушкрак.

- При баща ви, млади господарю.

- Откъде знаете как се стига до там ?

- Графиня Лейзибът ми описа подробно маршрута.

- Дано сте прав.

- Не се тревожете, млади господарю. Привечер ще видите баща си.

И Джеф потъна в мисли. Бяха изминали едва няколко дни, а се чувстваше сякаш не е виждал баща си и приятелите си от години. Може би в този свят, където магията е толкова малко времето те кара да забравяш съвсем за магическото и да потънеш само в празнотата на живота. 

Слънцето бавно се изниваше зад хоризонта, когато каляската стигна до моста на река Тълка.

- Стигнахме, млади господарю.

- Благодаря за всичко. До нови срещи.

- Сбогом, господарю.

Бутушкрак се затича и скочи от моста. Малцина знаеха, че тези владеещи магията, използваха моста като портал между двата свята. Вместо да полети през портала и да се стовари на тучните поля, Джеф просто цамбурна във водата. Борейки се с реката успя да се добере до брега. Нещо не бе наред. Нещо се бе случило. Нещо трагично. Портала винаги се отваряше, дори по времето когато се водеше Великата война за териториите, когато магията бе почти изчезнала, една капчица бе достатъчна за портала. Да не би Джеф да бе стоял прекалено дълго в света на хората ? Да не би магията му да бе изчезнала ? Хиляди въпроси се лутаха в главата на момчето. Смрачаваше се, а най - близкото селище бе на повече от половин ден път. Трябваше да измисли нещо и то бързо. Концентрира се и събра всичката си сила. Изпрати я към мястото, където трябваше да бъде портала. Но той така и не се отвори. 

- Щом не се отваря, значи трябва да е затворен от другата страна - каза си тихо Джеф. - Какво ще правя сега ? Как ще уведомя старика за посланието на графинята. Мисли Джеф, мисли !!