Тайната

SNJÓAR KALORI STRÖNDU Á
SEFUR JÖKULFOLOIN
VARIN ÖLLUM VÆTTUM  Á
VISTIN BLÓDI GOLOIN

TUNGL ER HORFID, SÓL ER SEST
ENN Á MUN HÚN RISA
VIKINGUM HÚN VANDAR MEST
I VONAR LANDI ISA

Песента отекваше в съзнанието му. Откъде му бе толкова позната ? Дължеше всичко на преумората от пътуването, но имаше нещо магическо. Селцето не можеше да му предложи кой знае какви удобства, но въпреки всичко той се чувстваше у дома. Заспа рано. Сънува зелената необятна шир на Исландия. Сънува времето когато първите викинги покорили острова, когато предците му властвали над света.

Събуди се от някаква врява. Глутница вълци бе нападнала стадото на чичо Хелмут.  Нямаше кой знае какви поражения, но кръвта беше навсякъде. Изведнъж му призля. Нещо го стегна в гърдите. Чу глас в главата си. Мечът е твой, крайно време е да го вземеш. Потръпна целия. Здравия му разум не го вярваше. Какво по дяволите се бе случило ? Прекара останала част от деня в размисли. Не намери по подходящо място от близката река.  Слънчевите лъчи проникваха във водата, създавайки невероятна хармония. Задрема. Отново чу песента но този път долови разбираеми стихове, които не бе чувал преди.

Кой смее да си играе със смъртта
Кой усеща на дракона дъха
Таим към мъртвите скръбта
Търсенето на меча започна
Нека този напев...

Събуди се. Нямаше слънце. Вятърът беше доста студен и реши че трябва да се прибира. По пътя мислеше за случилото се днес, за съня. Не можеше да повярва. Наистина ли съществуваха гласове които му говореха, наистина ли бе чул нещо си за някакъв меч. Не можеше да е вярно. Но беше толкова реално...как мозъка би се заблудил така. Едва ли бе от преумората. Минаха му какви ли не мисли, но така и не стигна до заключение. Отключи вратата. Успя да запали газовата лампа и се огледа. Стори му се че има нещо променено. Не обърна внимание. Беше такъв студ, че запали печката. Легна, но не можа да заспи почти цяла нощ. Мечове, дракони, магии – какво ли не му се въртеше в главата. От време на време се намесваше и рационалното мислене. Но след всяко що годе нормално обяснение за всичко, вълшебното избиваше на ново. Искаше да знае. Едва призори успя да заспи. През следващите няколко дни не се случи нищо особено. Нямаше странни сънища, странни случки, всичко вървеше нормално. Сега основната му мисъл бе че всичко е било от преумора, промяната в климата и недоспиването. Но дълбоко в него още се криеше съмнението. Ами ако всичко бе истина ? Трябваше да знае. Можеше ли да попита някой ? Всички щяха да го помислят за луд. Засега всичко остана по старому. Само засега.

The song is from "Vikings of Thule". All credits go to GOGOGIC.

Имало едно време...

Знаеш ли...имало едно време... едно малко тъжно настроение. Взело та пораснало. Станало тийнейджър и понеже все било тъжно и неразбрано от никой взело да обладава хората. Постепенно тъжното човече си създало хиляди тъжни приятели. Всички хващали хората и ги тормозели с тъга. Но един ден срещнало нещо ново и непознато, нещо толкова светло и хубаво че го заслепило. било слънчевото усмихнато човече. Тъжното не знаело какво да прави и се опитало да избяга, но усмихнатото го настигнало и прегърнало. След прегръдката тъжното се почувствало различно..почти болно...погледнало ръцете си...изчезвало. Така тъгата изчезнала и то също станало слънчево човече. Тези двамата пък били големи пакостници и взели да се гонят и бият със всички тъжни човечетаа. 

Краят

Последният ми пост.  Това което някой от нас толкова много желаеха се случи. Толкова много го искаха, а толкова малко бяха подготвени. Когато преди две години чух новината по телевизията не можах да повярвам. Явно 2012 бе края. Но ето ни. Все още сме живи. Защитаваме се както можем. Шансът да се доберем до оръжеен магазин или поне до слад е никакъв. Заразените са навсякъде. Епидемията плъзна първо в САЩ. Тяхното правителство разбира се отхвърляше да има пръст в цялата история, но всички го знаехме. Чувствахме се защитени. Все пак – в Европа сме. Как можеше да стигне заразата до нас ? Официално бе обявено че не се предава по въздушен път. Можеше да се предаде само от заразен.  Скоро епидемията погълна цялата страна. Отчаяните опити по границата не дадоха резултат. След година – 2013 цяла Северна Америка бе заличена. Не вярвам да има оцелели. Така вирусът плъзна и към Южна Америка. Повечето хора бяха напуснали домовете си и търсеха спасение из близките острови или в Азиатските и европейски страни. Голяма грешка на правителствата им бе че не проверяваше на летищата и гарите. Някой заразени успяха да пренесат вируса. Цели 4 месеца новината се криеше от нас. Мислеха че може да се справят. Но не. Нямахме достатъчно време за подготовка. Въпреки че заразата още бе далеч, настъпи тотална паника. Хората от големите градове напускаха домовете си и бягата към дивото. Глупаци. Малцината които останаха бяха наистина подготвените. Скоро запасите в супермаркетите изчезнаха. Улиците опустяха. И все пак нямахме време. Началото на 2014. Цял месец правихме укрепления на къщата. Изготвяхме по няколко плана за бягство. Всичко бе готово. Осташе да намерим оръжие. От близкия железарски магазин взехме брадви, мачетета, въжета, газови бутилки. Нямаше време. През март обявиха бедствено положение. Много народ се побърка и избяга. Нямаха шанс да оцелеят. Беше ги страх. Това бе най – лошото.  Първите заразени в градчето ни се появиха през април. Бе странно да гледаш хора, с които до скоро си говорил, да се превръщат в безмозъчни нещастници. Точно такива са – нещастници, безмозъчни твари, водени единствено от инстинкта за оцеляване. Групата ни се състоеше от 10 души. Някой бяха ухапани и трябваше да бъдат елиминирани. Изисква се невероятно състояние на мозъка, невероятна психическа нагласа, за да теглиш куршума на човека който обичаш.  Убих майка си. Просто. Просто трябваше да го направя. Исках да и помогна и това бе единствения начин. Всичко бе наред, докато една вечер не се опита да ми откъсне главата. Нямаше нищо човешко в нея. Тя вече бе мъртва. Наистина ужасно е. Страдание и хаос навсякъде. Трябва да оцелеем. Времето ми свършва. Без мен остават само четирима. Надявам се да съм ги научил как да оцелеят. Бях ухапан. Скоро ще загина. Но няма да загина сам. Училището е пълно с такива изроди. Краят ми ще е епичен. Само на 21 съм, но вече знам. Има за какво да умра. Обичам едно и също момиче от 5 години...искаше ми се да го знае. Натоварих раницата с нитроглицерин. Взимам последната ни граната. Ще умра. Ще умра като воин. Както съм мечтал. Някъде в прахта може да откриете дневника ми. Дано послужи за нещо. Аз умирам. Сбогом.

Търся

Омразата го обгръщаше отново. С какво бе заслужил да загуби всичко което обича. Не му бе останал друг изход. Искаше нещо. Искаше отмъщение. С омразата идва сила. Но дали последствията няма да означават смърт ? Не го интересуваше. Мразеше всичко и всички. Искаше отмъщението си сега. Защо всичко това се случваше ? Поредния тест от съдбата ? Бяха минали години от последната му битка...но сега..отново бе сам. Омразата го поглъщаше. Скоро щеше да забрави всичко и всички. Щеше да се отдаде на безмислена ярост. Искаше да унищожава. Изведнъж се появи тя. Появи се като спомен. Появи се като болка. Появи се тя. Тя която бе откраднала сърцето му, а после го използва като игленик за малките си игри. Онази която той толкова обичаше. Онази която го предаде.  Омразата го поглъщаше. Хиляди спомени минаха през главата му. Искаше да сее смърт. Заблъска по стената. Мазилката започна да се рони, но той не спираше. Бе щастлив...за една година. Само една...и сега му бе отнета. Но какво всъщност бе той ? Едно нищожно човече. Една нишка, без значение. Съдбата ? Боговете ? Кой бе виновен ? Или всичко е заради злото в хората ?  Заплака. Искаше да ги види за един миг...един последен миг. Нямаше ги. Бяха му отнети. Закле се че ще отмъсти. Закле се че ще търси виновника докато сърцето му изстине. Дали имаше смисъл. Имаше. Злоба, тъга, омраза, мъка...но не и обич. Тя изчезна. Омразата го погълна. 

Мостът

       Алиса го бе предупредила да не ходи там. Но какво разбира от предупрежденията на големите едно малко осемгодишно момче. За него светът е приключение и всичко е игра.

Смрачаваше се, но Джейджей все още играеше в гората над къщата им. Изведнъж захладня и падна мъгла. Вече реши че е време да се прибира, избра алеята покрай реката, защото му се стори по близко. В далечината забеляза светлина от фенер. Знаеше че е Алиса, кой друг освен по – голямата му сестра би излязал в такова време. Затича се. Когато се приближи съвсем видя че няма никой. Светлината бе изчезнала.

 - Хей ти.

Джейджей изтръпна и се обърна бавно. Успокои се като видя че е Смоуки Кигър – управителят на единствената страноприемница в града.

- Какво правиш по това време навън ? – попита Смоуки.

- Аз..тъкмо се прибирах, сър – отвърна уплашено Джейджей.

- Сър ? Хаха. Знаеш че всички ми викат Смоуки, не се притеснявай. Ще те изпратя до вкъщи. Не бива да си сам.

        И двамата се запътиха към малката къщурка на улица 117, близо до изоставената Аркадия. Домът на Морган и Лаура Медхетър. През цялото време хлапето се чудеше какво прави старецът по това време в гората. Имаше нещо в него, усмивката, погледът, сякаш не бяха от този свят, но малкият Джейджей не можеше да разбере. Пристигнаха. Той благодари на Смоуки и бързо се прибра. Най – накрая. Място на което да се чувства сигурен и защитен. Алиса бе сготвила. Живееха бедно. Нямаха майка и баща, нито роднини, бяха само двамата на света...но бяха щастливи.

        Тази вечер Джейджей сънува една прекрасна вълшебна страна, в която всичко бе възможно. Изведнъж сънят му се превърна в кошмар. Забушуваха огньове, чуваха се писъци. Събуди се. Изтича до стаята на Алиса и се сгуши в нея. Вече всичко бе наред.

Щяха да изминат 6 години от онази случка в гората. Джейджей бързо я забрави и животът им продължи както преди. Алиса, вече млада дама на 22 бе започнала работа в таверната при Смоуки и успешно се грижеше за братчето си. Джейджей растеше бързо и скоро щеше да дойде моментът да узнае истината за родителите им. Но дали и Алиса я знаеше. Бе повярвала на историите на кметът, че Морган и Лаура са загинали при пожарът в Аркадия. Надяваше се някак да са оцелели...но ако бе така...защо не ги търсеха. Имаше толкова много въпроси без отговор.

Джейджей бе останал до късно в гората. Лунната светлина огряваше реката и той продължаваше да строи бентът. Изведнъж отново падна мъгла. Отново забеляза онази светлина в далечината, но този път тя се приближаваше. Дали бе Алиса, тръгнала да го търси ? Дали бе някой скиталец ? Дали бе човек ?

Тя

Пътуваше сама. Беше я страх, но Луната я закриляше. Нощта бе необичайно топла за ранната пролет. Зад нея се чуваше тътена на морето, а в далечината забелязваше светлините на онова прокълнато място – Арнор. Защо се бе запътила натам – това проклето място и носеше само болка.
Бяха изминали 8 месеца от последната им среща. Сега бе наложително да се видят. Дрейкън се бяха пробудили. Как ? Защо ? Кой ? Всички тези въпроси нямаха отговор. Той бе единствената и надежда. Но дали щеше да се появи? Дали е получил известието?  Дали бе жив ? Дали дори той можеше да и помогне.
Стигна призори и завари пълен хаос – горящи колиби, трупове, паника. Нещо в нея потръпна...ами ако той е сред жертвите. Успокои се и продължи към хълма – мястото на техните срещи. Тя остана там целият ден. Чудеше се дали не са се разминали, дали не и е оставил послание. Искаше просто да се махне от онова ужасно място, но не можеше. Трябваше да го види. Смрачи се и тя запали огън. Следеше играта на пламъка върху един от камъните, когато забеляза някакви странни резки. Приближи се и видя че е някой от древните езици – отдавна забравени спомени за миналите величествени години.
В далечината се чу писък. Дрейкън се бяха върнали. Тя изтръпна. Какво щеше да прави сега? Сама и безащитна.  От гората се чуха стъпки. Тя изтръпна. Дишанията и се учестиха и студена пот изби по тялото и. Беше свършено с нея. Нямаше изход. Щеше да умре. 

3000

Началото на новото хилядолетие беше като края на старото, само че по – лошо. Повечето хора се местеха в големите градове, със засилена охрана. Така се чувстваха сигурни и можеха да живеят без страх. Останалите градове бяха изоставени, а това, което беше останало в тях бяха мръсотията, боклука и бедните. Военните взеха решение да унищожат тези градове и пуснаха достатъчно ядрени глави, да заличат съществуването им напълно. Милиони бяха мъртви, но имаше и оцелели. Тези „същества” не можеха да бъдат наречени хора. След като откриха съществуването им военните им дадоха име – мутанти. Те развиваха невероятна сила. Множаха се невероятно бързо и никой не знаеше причината за това. Постоиха свои град – радиационен затвор – град, в който всякакви бандити – убийци,психопати, се събираха да живеят. След години, когато градът се пренасели – започна война за оцеляване. Това са два свята – хората, оцелели и криещи се в големите градове и мутантите – борещи се да оцелеят. Никой никога не е престъпвал границата между тези светове – неписан закон, който е спазван от всички. Той не бе нарушаван...до сега.