Краят

Последният ми пост.  Това което някой от нас толкова много желаеха се случи. Толкова много го искаха, а толкова малко бяха подготвени. Когато преди две години чух новината по телевизията не можах да повярвам. Явно 2012 бе края. Но ето ни. Все още сме живи. Защитаваме се както можем. Шансът да се доберем до оръжеен магазин или поне до слад е никакъв. Заразените са навсякъде. Епидемията плъзна първо в САЩ. Тяхното правителство разбира се отхвърляше да има пръст в цялата история, но всички го знаехме. Чувствахме се защитени. Все пак – в Европа сме. Как можеше да стигне заразата до нас ? Официално бе обявено че не се предава по въздушен път. Можеше да се предаде само от заразен.  Скоро епидемията погълна цялата страна. Отчаяните опити по границата не дадоха резултат. След година – 2013 цяла Северна Америка бе заличена. Не вярвам да има оцелели. Така вирусът плъзна и към Южна Америка. Повечето хора бяха напуснали домовете си и търсеха спасение из близките острови или в Азиатските и европейски страни. Голяма грешка на правителствата им бе че не проверяваше на летищата и гарите. Някой заразени успяха да пренесат вируса. Цели 4 месеца новината се криеше от нас. Мислеха че може да се справят. Но не. Нямахме достатъчно време за подготовка. Въпреки че заразата още бе далеч, настъпи тотална паника. Хората от големите градове напускаха домовете си и бягата към дивото. Глупаци. Малцината които останаха бяха наистина подготвените. Скоро запасите в супермаркетите изчезнаха. Улиците опустяха. И все пак нямахме време. Началото на 2014. Цял месец правихме укрепления на къщата. Изготвяхме по няколко плана за бягство. Всичко бе готово. Осташе да намерим оръжие. От близкия железарски магазин взехме брадви, мачетета, въжета, газови бутилки. Нямаше време. През март обявиха бедствено положение. Много народ се побърка и избяга. Нямаха шанс да оцелеят. Беше ги страх. Това бе най – лошото.  Първите заразени в градчето ни се появиха през април. Бе странно да гледаш хора, с които до скоро си говорил, да се превръщат в безмозъчни нещастници. Точно такива са – нещастници, безмозъчни твари, водени единствено от инстинкта за оцеляване. Групата ни се състоеше от 10 души. Някой бяха ухапани и трябваше да бъдат елиминирани. Изисква се невероятно състояние на мозъка, невероятна психическа нагласа, за да теглиш куршума на човека който обичаш.  Убих майка си. Просто. Просто трябваше да го направя. Исках да и помогна и това бе единствения начин. Всичко бе наред, докато една вечер не се опита да ми откъсне главата. Нямаше нищо човешко в нея. Тя вече бе мъртва. Наистина ужасно е. Страдание и хаос навсякъде. Трябва да оцелеем. Времето ми свършва. Без мен остават само четирима. Надявам се да съм ги научил как да оцелеят. Бях ухапан. Скоро ще загина. Но няма да загина сам. Училището е пълно с такива изроди. Краят ми ще е епичен. Само на 21 съм, но вече знам. Има за какво да умра. Обичам едно и също момиче от 5 години...искаше ми се да го знае. Натоварих раницата с нитроглицерин. Взимам последната ни граната. Ще умра. Ще умра като воин. Както съм мечтал. Някъде в прахта може да откриете дневника ми. Дано послужи за нещо. Аз умирам. Сбогом.