Тя

Пътуваше сама. Беше я страх, но Луната я закриляше. Нощта бе необичайно топла за ранната пролет. Зад нея се чуваше тътена на морето, а в далечината забелязваше светлините на онова прокълнато място – Арнор. Защо се бе запътила натам – това проклето място и носеше само болка.
Бяха изминали 8 месеца от последната им среща. Сега бе наложително да се видят. Дрейкън се бяха пробудили. Как ? Защо ? Кой ? Всички тези въпроси нямаха отговор. Той бе единствената и надежда. Но дали щеше да се появи? Дали е получил известието?  Дали бе жив ? Дали дори той можеше да и помогне.
Стигна призори и завари пълен хаос – горящи колиби, трупове, паника. Нещо в нея потръпна...ами ако той е сред жертвите. Успокои се и продължи към хълма – мястото на техните срещи. Тя остана там целият ден. Чудеше се дали не са се разминали, дали не и е оставил послание. Искаше просто да се махне от онова ужасно място, но не можеше. Трябваше да го види. Смрачи се и тя запали огън. Следеше играта на пламъка върху един от камъните, когато забеляза някакви странни резки. Приближи се и видя че е някой от древните езици – отдавна забравени спомени за миналите величествени години.
В далечината се чу писък. Дрейкън се бяха върнали. Тя изтръпна. Какво щеше да прави сега? Сама и безащитна.  От гората се чуха стъпки. Тя изтръпна. Дишанията и се учестиха и студена пот изби по тялото и. Беше свършено с нея. Нямаше изход. Щеше да умре.