Огън и Лед

Чудя се. Чудя се дали някой е изпитвал подобно нещо. Едно състояние на пълно спокойствие. Състояние обграждащо те с енергия. Онази твоя вътрешна енергия, която винаги ти дава сила. Но този път е в максимума си. Не знаеш каква е причината, но просто усещаш сила да циркулира из тялото ти. Ами какво ще стане ако.. ? Концентрираш се. Силата набира все по - голяма сила. Пламваш. Обграден си от пламъци. Стоиш в стаята си, горящ, осветяващ всичко наоколо. Не изпитваш болка. Усещаш просто все повече сила. Ти си пламъкът и пламъкът е теб. Огънят е броня и оръжие. Седиш, гориш и не можеш да повярваш, но ето на - силата ти блика навсякъде. Каквото и да значи всичко това знаеш че си готов. Горещината е непоносима, но и толкова приятна. Продължаваш да си напълно спокоен. Нищо не може да те спре.

٠

Чудя се. Чудя се дали някой е изпитвал подобно нещо. Едно състояние на пълно спокойствие. Състояние обграждащо те с енергия. Онази твоя вътрешна енергия, която винаги ти дава сила. Но този път е в максимума си. Не знаеш каква е причината, но просто усещаш сила да циркулира из тялото ти. Ами какво ще стане ако.. ? Концентрираш се. Силата набира все по - голяма сила. Лед. Ужасен мразовит вятър. Стоиш в стаята си, вледеняващ всичко около себе си. Попринцип обичаш снега, но какво по дяволите е това ? Поглеждаш себе си. Ти целият си изграден от лед. Ти го контролираш. Въпреки че термометърът в стаята ти показва -30, не усещаш студ. Ти си студа. Толкова е приятно това чувство. Чувство изпълващо те със сила и мечти. Ако не си бог, то поне си толкова силен. Време е да направиш крачката. Продължаваш да си напълно спокоен. Нищо не може да те спре.

٠

Голяма поляна. Забелязваш някаква светлина в далечината. Не ти пука дали са извънземни, полиция, ако ще и бог да е. Имаш силата да преодолееш всичко. тичаш стремглаво напред. Сблъсък. Капки вода започват да се сипят от небето. Оглеждаш се наоколо. Срещу теб стои един такъв същият като теб. Ти си огън, той е лед. Ти си лед, той е огън. А като се загледаш малко повече в лицето му. О, ГОСПОДИ. "Това съм аз" - промълвяваш едвам. Контролирай себе си и ще контролираш вселената. Няма време за мисли. Впускаш се в битка. Битка с един победител. Удар след удар. Огнен щит срещу леден меч. Леден щит срещу огнен меч. Копие. Копие пронизващо теб и теб едновремено. Трета фигура в далечината. Истинското твое състояние.

٠

Готов си. Отваряш вратата на стаята си и спокойно излизаш. Съобщаваш на камериерката че ще отсъстваш цял ден. Отваряш входната врата и...политаш.  Поглеждаш ръцете си. Дясната гори, докато лявата е ледена. Силата е твоя. Контролирай живота си и ще контролираш вселената. Повярвай и ще пребъдеш. Живей, обичай, работи, мрази, падай, ставай, разбери, оцелей. Живей. 

Good's Diner

Един ден ще караш по дълъг, дълъг, двулентов път. Няма да има коли, знаци, животни, нито дори птици в небето. Само ти и пъти, разстилащ се до безкрайност, през гола пустиня. Можеш да продължиш да караш завинаги, без колебание. Можеш дори да обърнеш, да караш в обратна посоко, стига да искаш. Нищо няма да се случи. Ще продължиш да караш завинаги, без да виждаш край.

Обаче, започваш да се притесняваш че бензинът ще ти свърши. Поглеждаш към таблото и забелязваш че стрелкичката показва малко по малко от последният път, когато провери, когато и да беше той. Времето няма значение.  И все пак, резервоара е далеч от привършване, за това продължаваш да караш.

Може също така а се почувстваш леко гладен. Ако провериш джобовете си или из колата, няма да намериш никаква храна. Не ти пука особено, тъй като засега си съвсем леко гладен. Продължаваш да караш по безкрайния път.

Колкото по - дълго караш, толкова повече огладняваш. Всеки път когато погледнеш таблото, виждаш че горивото ти намалява. В края на крайщата, когато вече си изгладнял и корема ти стърже, когато бензина ще те изкара за още има няма 5км, ще видиш старомодна бензиностанция и закусвалня. Голям надпис "Good's Diner" стои отпред, с едно липсващо "О". Под него са изписани цените на бензина, но в момента те не са от значение.

Отбиваш облекчен, че най - накрая си намерил това място, точно когато си имал нужда и то на този пуст и безлюден път. Ще напълниш резервоара си с бензин и след това ще се отбиеш през закусвалнята. Вътре ще видиш бар от дясната ти страна и няколко стола. Няколко маси с пейки от ляво и в дъното виждаш тоалетните. Подът е покрит с износени от времето, карирани плочки, а стените са облицовани с дърво. Няколко вентилатора мързеливо се въртят над главата ти.

Погледа ти се връща към бара и виждаш мъж да седи там, небрежно да бърше тезгяха със стар, разкъсан парцал. Той е голям черен мъж, на около 60 години, с бяла коса и леко набола брада. Можеш да видиш какъв е бил живота му, в бръчките по лицето му, сякаш е изпитал много неща, които са си проправили път от мислите му, директно върху лицето му. Почти не можеш да видиш очите му, но усещаш че от тях струи топлина, мъдрост и дълбочина, а когато се вглежда в теб може да усетиш нещо различно в тях. Някой казват че очите са прозорците към душата на човек, но очите на този човек са неговата душа, цялото му съществуване е заключено в тях. Изгубваш се в мисли за момент, но почти веднага се връщаш към реалността.

Спомняйки гласа си, сядаш да си поръчаш. Оглеждайки се наоколо забелязваш, че няма нито менюта, нито табели, които да ти показват какво можеш да си поръчаш. Ако попиташ мъжа за меню, той ще ти даде такова, пълно с типичните за една закусвалня храни. Той ще ти приготви храната, ще ти я поднесе и ще проведете кратък разговор. След като приключиш, ще му платиш, ще му благодариш и ще си тръгнеш. А ако случайно погледнеш назад, ще видиш мъжа с необичайно тъжно лице, тъга която е толкова стъписваща, че кара сърцето ти да спре за миг. Когато потеглиш, ще караш, без да спираш, ще стигнеш мястото към което си се запътил и никога повече няма да се сетиш за закусвалнята.

Но ако избереш да не попиташ за меню. Попитай "Какво би ми предложил?" Мъжът ще се усмихне и ще отговори "Какво би желал да имаш?" В този миг, можеш да поискаш абсолютно всичко. Всичко което би искал да узнаеш, да притежаваш или да бъдеш, можеш да го поискаш и мъжът ще го направи. Може да попиташ какво точно се е случило при убийството на президентът Кенеди. Или може да поискаш да ти даде способността да летиш. Може да поискаш кола от бъдещето. Каквото и да е. Мъжът ще ти го даде. След като го получиш ще напуснеш закусвалнята. Ако този път погледнеш назад, ще видш мъжа още по натъжен. Сякаш едвам сдържа сълзите си. Ще продължиш към дестинацията си, но няма да стигнеш никога. Празнота. Ще бъдеш сам със себе и това, което си пожелал.

Обаче ако си смел, има още едно нещо за което можеш да попиташ, нещо ужасяващо и все пак могъщо. Можеш да попиташ за последното парче пай, в голямата чиния на щанда. Когато попиташ за него, мъжът ще те изгледа сериозно, но ще ти се усмихне леко. "Както желаеш", ще каже той. Подвигайки капака, той ще ти сервира парчето на малко сребрно блюдо, заедно с малка вилица. Вземи вилицата и изяж парчето пай. Няма да има никакъв по - особен вкус, езикът ти няма да може да го определи. Изяж цялото парче, след това върни блюдото на мъжа. Ще тръгнеш да вадиш портфейла си, но мъжът ще поклати глава и ще каже "От мен е." Ще му благодариш и ще тръгнеш към колата си. Ако този път погледнеш назад, мъжът ще изглежда замислен  загледан в далечината.

Какво прави пая ли ? Е, когато започнеш да караш ще започнеш да се замисляш върху нещата. Мислите ще навлизат в главата ти и постепенно ще разбереш как е създадена вселената. Ще разбереш коя е същността, кой е създаделя на нашият свят. Ще разбереш тайните на задгробния живот и всичко което си ти самият. И тогава и само тогава, когато осъзнаеш и разбереш цялата тази информация, тогава ще напуснеш пътя.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Историята не е моя, но просто ми хареса много. Оригиналната история: http://bit.ly/1cWgiUg

Гръмотевицата

Тъкмо когато се прибрах от работа започна да вали. Сметнах се за късметлия, тъй като дъжда се усилваше и изглежда щеше да премине в буря. Буря продължаваща цяла нощ. Изкъпах се, вечерях и имах намерение да разпусна пред телевизора, но бях прекалено уморен, а и нямах настроение за нищо. Исках просто да спя. 

Около 2 през нощта една по - силна гръмотевица ме събуди. Направо ме накара да подскоча в леглото си. Вятърът духаше безмилостно и сякаш бурята никога нямаше да отмине. След малко чух скърцащата врата на стаята ми да се отваря. Погледнах и какво да видя - малко момиченце, в розова нощница на мечета, гушнало плюшеното си кученце. 

- Татее - извика тя.

- Кажи, принцесо. Да не се уплаши от гръмотевицата ? Всичко е наред. Всичко отмина, можеш да се връщаш в леглото.

- Но, татее - каза тя и си личеше че е много уплашена, тъй като очите и се насълзиха и стисна устни - наистина ме е страх. С Рошко ще бъдем послушни, обещавам, може ли да си легна при теб.

- Разбира се, принцесо. Скачай в леглото.

И двамата заспахме сгушени на топло.

На сутринта слънчевите лъчи ме събудиха. Защо ви разказвам тази история ли ? Може би трябваше да спомена, че дъщеря ми почина преди седем години.

Поредна история за любов и...

Голяма сладкарница. Задушна атмосфера. 4 следобяд. Не вали сняг.

      Седях на една маса почти в центъра на салона, до мен бяха двамата ми братя. Музиката и разговорите на хората се сливаха в един монотонен фонов звук и честно казано не му обръщах голямо внимание. По някаква случайност носех роза. Дори не знам защо я бях взел. Просто ми хрумна преди да изляза. Беше по особен ден. Ден като всеки останал - ранно ставане, закуска, работа, бизнес обяд, работа във фирмата до късно вечер и всичко отново в един непрестанен кръговрат. Понякога ми се отдаваше възможност да отида на някое бизнес парти - скучна обстановка с още по - скучни хора. Монотонност. Скука. Но днес беше особен ден. Може би защото си давам сметка за монотонността на всичко. Стоях замислен. Без да влагам много умисъл, инстинктивно помахах на братята ми, докато си обличаха палтата. Промърморих нещо и се върнах в морето от мисли.

Същата сладкарница. Нормална атмосфера. 7 вечерта. Мрачно е.

      Не знам кое под ред бе кафето, което пиех. Преди около половин час, младата и симпатична сервитьорка попита дали съм добре и дали толкова много кофеин няма да ми се отрази зле. Усмихнах се. Не казах нищо, само направих знак да ми напълни чашата. След около час сладкарницата щеше да затвори. Трябваше да измисля какво ще правя. Можех да си прибера, да вечерям и да гледам любимият си сериал. Или пък да се затворя в библиотеката ? Или да отида до онзи долнопробен бар в покрайнините на града ? Не. Всичко това ме отегчаваше. Дори само мислите за тези места ме отегчаваха. Щях просто да изляза и да вървя. Пък където ме отведе пътя.

Пред входа на сладкарницата. 8 вечерта. Духа вятър.

      Стоях облегнат на стената и пушех. Гледах как персонала на сладкарницата излиза от задния вход и всеки поема по пътя си. Бяха толкова щастливи. Но как ? Аз. Аз имам стотици хиляди. Мога да си позволя всяко удоволствие, всяко пътешествие, всяка джаджа, всяка хубава дреха, но съм празен. Нещо в живота ми липсва. Какво е ? Какво повече мога да искам ? Какво имат те, което аз нямам ? 

      И така замислен покрай мен мина онова момиче. Тя, която попита дали съм добре. Изтича набързо пред мен и се качи в таксито, чакащо на отсрещната страна на улицата. Исках да я повикам, но... но дори не знаех името и. Реших на другия ден да я потърся в сладкарницата. Бях осъзнал какво ми липсва. Розата падна от ръката ми. Звукът от падането и бе като оглушителен стон, събуждащ тръпка дълбоко вътре в мен. Онази тръпка, която хората наричаха любов.

Следващият ден. Сладкарницата. 2 следобяд. Облачно е, но слънцето се показва.

      Тя така и не се появи. Може би днес не е на работа. Тогава срещата ни ще се отложи за утре.

Следващият ден. Сладкарницата. 10 сутринта. Прекрасно зимно слънце.

      Днес реших да прекарам целият си ден тук. Взех лаптопа си. Дори да не беше най - добрата среда за работа, щях да бъда тук, докато не се появи тя.

Идвах всеки ден, а нея все я нямаше. Започнах да се питам дали не съм сънувал. Дали онзи ден, когато бях толкова умислен тя не е била просто плод на въображението ми. Минаха две седмици. Осмелих се да попитам момчето зад бара дали знае нещо за нея. Когато му я описах, той каза че никога не е виждал такова момиче да работи в тази сладкарница. Бях изненадан. Това потвърждаваше мислите ми. Тя е била сън. Но не. Беше истинска. Знам че беше. Няма да се откажа. Няма да се откажа. 

Дните станаха седмици. Седмиците месеци. Месеците години. Да. Години. Изминаха точно 3 години от онзи ден, в който я видях. От тогава не е минавал ден без да посетя сладкарницата. Продължавах да вярвам. Дали бях глупак ? Не знам.

Голямата сладкарница. Задушна атмосфера. 4 следобяд. Не вали сняг. 

      Беше поредният скучен и монотонен ден. Преди около месец напуснах фирмата. Братята ми бяха достатъчно добри, за да се справят сами. Остана ми единствено мечтата за нея. Чашата кафе бе празна. Погледнах към бара, за да повикам сервитьорката, но барът беше празен. Като се огледах и сладкарницата беше празна. Погледнах си часовника. Беше 7 вечерта. Скоро трябваше да се връщам към скучната си вечер.

Входа на сладкарницата 8 вечерта. Облачно е. Заваля сняг.

      Димът от цигарата ми се виеше нагоре към снежинките, играеше с тях и след това се губеше. Загледан в облаците, не усетих кога някой е застанал до мен. Усетих ръка по рамото си. Сведох очи и погледнах. Беше ТЯ. Не можех да повярвам. Сънувах ли. Ако беше сън, то не исках никога да се събуждам. Мъртъв ли бях ? В рая или в ада съм ? Мислите прелитаха през главата ми. Тя просто се усмихна, прегърна ме и прошепна в ухото ми "Време е." След това стана и изчезна пред очите ми. Покрай краката ми прелетя някакъв вестник, спря се в пейката и го взех. На първа страница бе моето име и заглавие:

"ИЗВЕСТЕН БИЗНЕСМЕН ПОЧИВА НА МЯСТО СЛЕД ТРАГИЧНА КАТАСТРОФА".

Една незавършена история

      Той седеше и гледаше празния екран. Димът от цигара му бавно се изнизваше през малкото таванско прозорче. Таванът бе единственото спокойно място в домът му. Или поне така го чувстваше. Чувстваше се сигурен и изолиран от обкръжаващата го мръсотия. Чу стъпки зад себе си. Обърна се. Не видя нищо освен проблясъка на нещо метално, под лунната светлина. В следващия момент на лицето му се изписа ужас. Последва изстрел. Джак не можеше да осъзнае, мъртъв ли беше, кървеше ли, умираше ли. Нещо тежко се строполи на земята пред него. Понеже нямаше осветление на тавана, нито пък свещи, използва малката, недостатъчна светлина от мобилния си телефон, за да огледа. Видя мъж на средна възраст, облечен в черни дрехи и ръкавици. Какво по дяволите се беше случило ? Толкова много въпроси се въртяха в главата му. Кой се бе опитал да го убие ? Защо ? Кой бе стрелял по нападателя му ? Разтрепери се. Слепешката потърси кутията си с цигари някъде по бюрото. Облегба се до стената, седна на земята и запали цигара. Не можеше да повярва на случилото се. Реши че трябва да се обади в полицията. Тъкмо набираше номера, когато чу така познатия звук на получен имейл. Беше наистина странно някой да му пише в 02.30 сутринта, но все пак Джак отиде да провери. Набързо отвори пощата си и видя новият имейл, но от анонимен адрес. Помисли че е поредния спам, но реши да го отвори. Както и очакваше...

Светлината на Сянката част 2

2. Бели камъчета 

Прибрах се в скромния си дом. В моментите, когато си най - сам, когато всички са напуснали живота ти, когато нямаш дори приятел до себе си, осъзнаваш две неща - колко си слаб и незначителен в целият огромен свят и колко силен и уникален си всъщност. Този дом. Толкова много спомени. Толкова болка. Погледнах снимката, стояща върху шкафа за обувки. Усминах се. Тъкмо свалях палтото си, когато телефонът звънна.

- Икъмс. Ангъс Икъмс ? - чу се женски глас.

- Да, кажете. - отвърнах аз.

Последва мълчание.

- Ало ? Ангъс на телефона. Кажете ?

Нищо. Пълно мълчание. Точно в момента, когато приближавах слушалката до телефона дочух някакъв звук. Приближих слушалката до ухото си, но беше късно. Сричките отекваха в съзнанието ми. SC9. Какво по дяволите значеше това съкращение ? Чий бе този женски глас ? Какво се случваше, каква беше цялата тази мистерия ?

Изкъпах се и легнах на дивана в хола. През леко отворения прозорец, можех да наблюдавам гарата. Беше необичайно оживена. Може би защото наближаваше деня на Краля. Всички заминаваха към столицата, за невероятният карнавал, продължаващ цели десет дни. В далечината зад гарата се виждаше морето. Слънчевите лъчи играеха с вълните и всичко наоколо бе придобило един оранжево - златист отенък. Загледан и замислен, неусетно съм заспал.

Събудих се от шум на счупено стъкло. Скочих на крака и се огледах. Всичко около мен беше наред. Слязох по стръмните стълби към предверието. Прозорчето до входната врата бе счупено. Огледах наоколо и видях един средно голям бял камък, с връзчица обикаляща го и бележка на края. Разгънах листчето и изтръпнах. Истина ли беше всичко това.

ТЕ СЕ ВЪРНАХА. НЕ ЗНАМ ПО КАКЪВ НАЧИН И ЗАЩО. МОЛЯ ТЕ СВЪРЖИ СЕ С МЕН. ЩЕ БЪДА НА НАШЕТО МЯСТО В ПОЛУНОЩ. ~МЪРДОК.

О, богове. Не знаех какво да правя. Имах толкова много въпроси и никакви отговори. Реших да изляза на свеж въздух. И без това трябваше да мина през сградата на Новото Световно Правителство, за да взема последният си чек. Работата в изследователското бюро, не беше кой знае колко велика или доходоносна, но ми бе достатъчна за момента. Всичко се въртеше около това, да предавам документацията на докторите, да поддържам работното място и да стоя в библиотеката с часове.

 Минах покрай централният пазар. Мястото не бе по - оживено от нормално. За пореден път се опитаха да ми продадат риба от Източен Марин. Все едно рибата в нашият Северен Марин е по - различна. Търговци...какво да ги прави човек. Минавайки покрай пекарната чух някой да ме вика.

- Ангъъъс. Хей Ангъъс. Спри.

Обърнах се и видях чичо Коен.

- Здравейте, чичо. Как сте днес ?

- Благодаря, добре. Ами ти, млади момко. Накъде си се разбързал така ?

- Отивам до НСП. Пък и ми се отвори работа, покрай едно разследване.

- Разбирам, синко. Лека да ти е работата.

- Благодаря, чичо. Предайте поздрави на леля.

- Няма да забравя.

Горкият стар Коен. Наистина не беше мой чичо, но израснах заедно с дъщеря му и след като прекарвах почти всеки ден в къщичката им, станахме много близки. Когато преди пет години Карин умря, спряхме да контактуваме. Ако се засечем някъде из града се поздравяваме, но нищо повече. И за двама ни бе огромен шок.

Всеки от нас продължи по пътя си. Наближавах краят на пазара, когато на няколко метра пред мен забелязах Джей. Мамка му. Какво правеше тя тук ? Обикновено богатите семейства никога не стъпват на ценралният пазар. Исках да я заговоря. Не. Не беше подходящ момента. Свих бързо по една странична уличка и се озовах в задната част на парка Атамас. Дори не подозирах че двете места са свързани. Е, беше логично, тъй като паркът заема една трета от градчето, но никога не ми беше идвало на ум. Минаваше 2 следобед и тъй като знаех, че Франсис щеше да се върне от обяд чак в 4, реших да си направя разходка из парка. Ах, Франсис. Въпреки годините си, тя беше невероятно мила жена, винаги готова да ти помогне. Минах покрай Езерото на лебедите и седнах на една пейка в близост до изхода на парка. Потънал в мисли, дори не разбрах, кога до мен е седнал човек. Погледнах го, усмихнах се и го поздравих. Продължих си празното гледане в хоризонта, когато една мисъл ме удари. О, богове. Това беше човекът от предната вечер. Същият онзи, който тичаше ужасен. Обърнах се да го заговоря, но бях сам на пейката. Какво се случваше ? Започнах да треперя. Не можех да повярвам. Истина ли беше това ? Може би съм недоспал и въображението ми работи повече от нормално, може би бележката от Мърдок ми беше повлияло. Поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя.

Погледнах часовника си. Бе четири и тридесет. Запътих се с бърза крачка към правителствената сграда. Франсис щеше да напусне работното си място точно след половин час. Нямах никакво време. Минах по преките улички и се озовах пред НСП. Гледката ме остави в шок. Франсис лежеше в локва кръв на стълбите до входната врата. Дрехите и бяха разпокъсани. Едвам познах любимият и костюм. По правило всеки четвъртък тя излизаше с него. От черната и пола бе останало едва половината, а сакото и липсваше изцяло.Любимата и чаша кафе стоеше до ръката и, натрошена на парчета, по които си личаха кървави следи. Кръвта от тялото и продължаваше да се стича по стълбите. Забелязах и кървави стъпки отдалечаващи се на някъде и изчезващи в далечината. Как е възможно всичко това да се случи по сред бял ден ? Попитах един от полицайте:

- Има ли очевидци ?

- Кой по дяволите си ти, че да задаваш въпроси?

- Икъмс. Ангъс Икъмс. Работя тук. Кажете ми какво става

- Значи Вие сте Икъмс. Елате с мен.

Отдалечихме се от сградата и пребледнелият офицер започна разказа си.

            - Не бях виждал такава жестокост от както работя като полицай. Изглежда нападателят не е познавал жертвата, може би просто е искал да я ограби, но след като горката Франсис оказала съпротива, обикновеният грабеж се превърнал в кървава баня.

До прага на вратата се виждаше още един труп. Какво по дяволите ? Мамка му ! Наоколо кръжаха полицай и инспектори. Стоях и не можех да мръдна. Всичко се разпадаше. За един ден се случиха толкова много неща. Огледах втория труп. От джоба му се подаваха бели камъчета. По някои от тях имаше кръв. А по други.... КАКВО !?!? Не. Зелената слуз не приличаше никак на кръв. Вдигнах едно от камъчетата и го помирисах - нямаше мирис на тиня или каквото и да е познато растение. Беше зловонна миризма. Сякаш идваше от ада.

Светлината на Сянката част 1

1. Полунощ

Стъпки в мрака. Тишина. Мъгла разстилаща се по улиците. Полунощ. Последната каляска отпрашва нейде в далечината.

Запътвам се към домът на моята добра приятелка - лейди Брела. Необичайно топло е за месец март. Дори няма сняг. Мислейки си това, покрай мен притичва мъж, с дълго черно палто, шал увит около врата, ръкавици и носейки в ръцете си, чадър и докторска чанта. В погледът му се четеше ужас. Сякаш горкият човек бе гонен от дявола. Продължих по пътя си. Дори в полунощ, бях спокоен. Откакто адмирал Барел пое охраната на града не е имало и един случай в който да е нужно да се намесва полицията. Той наистина е велик човек. Надявам се да остане в градчето ни до края на дните си. Най - вече заради прекрасната му дъщеря - младата Джей.

Потънал в мисли, неусетно се озовах пред дома на лейди Брела. На вратата все още стоеше табелката с името на родителите и - Мориган. След злощастният инцидент, сякаш цялото имение загуби предишният си блясък.  Почуках. Отвори ми Вебас - икономът на къщата. Винаги съм се чудел - какво е това име Вебас, откъде произлиза, какви са корените му ? Но така и не посмях да го попитам. Не изглеждаше като човек, който обича да говори за себе си. Влязох и му подадох палтото си. Изчаках лейди Брела до камината. Кой беше странникът, който бягаше ? Замислен и загледан в игрите на пламъците, неусетих как съм изпуснал пурата си.

- Здравейте, лорд Икъмс. Извинявам се че ви помолих да дойдете в толкова късен час, но наистина е наложително - каза тя и седна на креслото до мен.

- О, моля те. Наричай ме Ангъс.

- Добре, Ангъс. Всичко започна вчера, когато се прибирах от бала организиран от семейство Уардлерок. Сигурна съм че знаеш, че най - прекият път от имението им, до моят дом, минава през гордостта на цял Уестфилд - паркът Атамас. В този парк всъщност преди години....

Думите и се лееха безспирно. Не я слушах. Не можех. Заради огъня в камината, нощната обстановка, пък може би и заради няколкото чаши бренди, Брела ми се струваше като най - красивото същество на света. Не можех да мисля за друго. Мисля че разказва нещо за първата си целувка до фонтаните на Атамас. О богове, колко е красива. Усмихвам се деликатно, сякаш всичко, което ми разказва ме интересува. А само да знаеше какви мисли ми се въртят в главата.

- ...но когато наближих края на алеята чух стъпки зад мен. Звуците бяха като от копита на кон, но тактът...тактът наподобяваше човешка походка. Започнах да тичам. Не смеех да погледна назад. Ами ако градските легенди бяха истина. Ако тринадесетото дете на старата Кинхет, наистина бе изчадие на дявола. Треперех цялата. Стигнах пред входната врата. Отчаяно тропах, но Велбас така и не се появи на вратата. Звукът от стъпките се усилваше. Нещо...нещо идваше за мен. В този момент вратата се отвори и видях Велбас, все още облечен в пижамата си. Успокоих се. Тъкмо прекрачих прага и зад мен чух вик: "Милеейдии...Милейди Мориган.." Стреснах се, но нямах избор и се обърнах. Когато погледнах - видях човек на кокили, който явно ме беше последвал, тъй като бях забравила чантата си у семейство Уардлерок. Ох, колко съм глупава. Да вярвам в разни свръхестесвени кръстоски между кон и човек.

Лейди започна да се смее.

- Не. Не сте глупава. Просто за пореден път сте прекалила с виното, скъпа моя - отвърнах аз. Тази последна част от разказа ви, наистина ме заинтригува. Какво щяхте да направите, ако наистина бяхте видяла звяр ?

- Най - вероятно щяхте да четете за нелепата ми смърт в сутрешното издание на вестник "Парадайз".

И тя отново се засмя. Смехът и. Смехът и бе музика за ушите ми. Богове, какво се случва с мен. Брела продължи

- ..."Парадайз"..какво глупаво име за вестник. Особено в страна, в която постоянно вали. Хихихи. Но се хванахте на шегата ми, драги Ангъс.

Дискусията ни продължи още не дълго, тъй като милейди бавно се отпусна и заспа в креслото си. Помолих Вебас за одеало. Завих я и исках да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от нея. Слънцето се показваше нейде в хоризонта. Беше време да си вървя. И добре че го сторих.