Седях на една маса почти в центъра на салона, до мен бяха двамата ми братя. Музиката и разговорите на хората се сливаха в един монотонен фонов звук и честно казано не му обръщах голямо внимание. По някаква случайност носех роза. Дори не знам защо я бях взел. Просто ми хрумна преди да изляза. Беше по особен ден. Ден като всеки останал - ранно ставане, закуска, работа, бизнес обяд, работа във фирмата до късно вечер и всичко отново в един непрестанен кръговрат. Понякога ми се отдаваше възможност да отида на някое бизнес парти - скучна обстановка с още по - скучни хора. Монотонност. Скука. Но днес беше особен ден. Може би защото си давам сметка за монотонността на всичко. Стоях замислен. Без да влагам много умисъл, инстинктивно помахах на братята ми, докато си обличаха палтата. Промърморих нещо и се върнах в морето от мисли.
Същата сладкарница. Нормална атмосфера. 7 вечерта. Мрачно е.
Не знам кое под ред бе кафето, което пиех. Преди около половин час, младата и симпатична сервитьорка попита дали съм добре и дали толкова много кофеин няма да ми се отрази зле. Усмихнах се. Не казах нищо, само направих знак да ми напълни чашата. След около час сладкарницата щеше да затвори. Трябваше да измисля какво ще правя. Можех да си прибера, да вечерям и да гледам любимият си сериал. Или пък да се затворя в библиотеката ? Или да отида до онзи долнопробен бар в покрайнините на града ? Не. Всичко това ме отегчаваше. Дори само мислите за тези места ме отегчаваха. Щях просто да изляза и да вървя. Пък където ме отведе пътя.
Пред входа на сладкарницата. 8 вечерта. Духа вятър.
Стоях облегнат на стената и пушех. Гледах как персонала на сладкарницата излиза от задния вход и всеки поема по пътя си. Бяха толкова щастливи. Но как ? Аз. Аз имам стотици хиляди. Мога да си позволя всяко удоволствие, всяко пътешествие, всяка джаджа, всяка хубава дреха, но съм празен. Нещо в живота ми липсва. Какво е ? Какво повече мога да искам ? Какво имат те, което аз нямам ?
И така замислен покрай мен мина онова момиче. Тя, която попита дали съм добре. Изтича набързо пред мен и се качи в таксито, чакащо на отсрещната страна на улицата. Исках да я повикам, но... но дори не знаех името и. Реших на другия ден да я потърся в сладкарницата. Бях осъзнал какво ми липсва. Розата падна от ръката ми. Звукът от падането и бе като оглушителен стон, събуждащ тръпка дълбоко вътре в мен. Онази тръпка, която хората наричаха любов.
Следващият ден. Сладкарницата. 2 следобяд. Облачно е, но слънцето се показва.
Тя така и не се появи. Може би днес не е на работа. Тогава срещата ни ще се отложи за утре.
Следващият ден. Сладкарницата. 10 сутринта. Прекрасно зимно слънце.
Днес реших да прекарам целият си ден тук. Взех лаптопа си. Дори да не беше най - добрата среда за работа, щях да бъда тук, докато не се появи тя.
Идвах всеки ден, а нея все я нямаше. Започнах да се питам дали не съм сънувал. Дали онзи ден, когато бях толкова умислен тя не е била просто плод на въображението ми. Минаха две седмици. Осмелих се да попитам момчето зад бара дали знае нещо за нея. Когато му я описах, той каза че никога не е виждал такова момиче да работи в тази сладкарница. Бях изненадан. Това потвърждаваше мислите ми. Тя е била сън. Но не. Беше истинска. Знам че беше. Няма да се откажа. Няма да се откажа.
Дните станаха седмици. Седмиците месеци. Месеците години. Да. Години. Изминаха точно 3 години от онзи ден, в който я видях. От тогава не е минавал ден без да посетя сладкарницата. Продължавах да вярвам. Дали бях глупак ? Не знам.
Голямата сладкарница. Задушна атмосфера. 4 следобяд. Не вали сняг.
Беше поредният скучен и монотонен ден. Преди около месец напуснах фирмата. Братята ми бяха достатъчно добри, за да се справят сами. Остана ми единствено мечтата за нея. Чашата кафе бе празна. Погледнах към бара, за да повикам сервитьорката, но барът беше празен. Като се огледах и сладкарницата беше празна. Погледнах си часовника. Беше 7 вечерта. Скоро трябваше да се връщам към скучната си вечер.
Входа на сладкарницата 8 вечерта. Облачно е. Заваля сняг.
Димът от цигарата ми се виеше нагоре към снежинките, играеше с тях и след това се губеше. Загледан в облаците, не усетих кога някой е застанал до мен. Усетих ръка по рамото си. Сведох очи и погледнах. Беше ТЯ. Не можех да повярвам. Сънувах ли. Ако беше сън, то не исках никога да се събуждам. Мъртъв ли бях ? В рая или в ада съм ? Мислите прелитаха през главата ми. Тя просто се усмихна, прегърна ме и прошепна в ухото ми "Време е." След това стана и изчезна пред очите ми. Покрай краката ми прелетя някакъв вестник, спря се в пейката и го взех. На първа страница бе моето име и заглавие:
"ИЗВЕСТЕН БИЗНЕСМЕН ПОЧИВА НА МЯСТО СЛЕД ТРАГИЧНА КАТАСТРОФА".
No comments:
Post a Comment