1. Полунощ
Стъпки в мрака. Тишина. Мъгла разстилаща се по улиците. Полунощ. Последната каляска отпрашва нейде в далечината.
Запътвам се към домът на моята добра приятелка - лейди Брела. Необичайно топло е за месец март. Дори няма сняг. Мислейки си това, покрай мен притичва мъж, с дълго черно палто, шал увит около врата, ръкавици и носейки в ръцете си, чадър и докторска чанта. В погледът му се четеше ужас. Сякаш горкият човек бе гонен от дявола. Продължих по пътя си. Дори в полунощ, бях спокоен. Откакто адмирал Барел пое охраната на града не е имало и един случай в който да е нужно да се намесва полицията. Той наистина е велик човек. Надявам се да остане в градчето ни до края на дните си. Най - вече заради прекрасната му дъщеря - младата Джей.
Потънал в мисли, неусетно се озовах пред дома на лейди Брела. На вратата все още стоеше табелката с името на родителите и - Мориган. След злощастният инцидент, сякаш цялото имение загуби предишният си блясък. Почуках. Отвори ми Вебас - икономът на къщата. Винаги съм се чудел - какво е това име Вебас, откъде произлиза, какви са корените му ? Но така и не посмях да го попитам. Не изглеждаше като човек, който обича да говори за себе си. Влязох и му подадох палтото си. Изчаках лейди Брела до камината. Кой беше странникът, който бягаше ? Замислен и загледан в игрите на пламъците, неусетих как съм изпуснал пурата си.
- Здравейте, лорд Икъмс. Извинявам се че ви помолих да дойдете в толкова късен час, но наистина е наложително - каза тя и седна на креслото до мен.
- О, моля те. Наричай ме Ангъс.
- Добре, Ангъс. Всичко започна вчера, когато се прибирах от бала организиран от семейство Уардлерок. Сигурна съм че знаеш, че най - прекият път от имението им, до моят дом, минава през гордостта на цял Уестфилд - паркът Атамас. В този парк всъщност преди години....
Думите и се лееха безспирно. Не я слушах. Не можех. Заради огъня в камината, нощната обстановка, пък може би и заради няколкото чаши бренди, Брела ми се струваше като най - красивото същество на света. Не можех да мисля за друго. Мисля че разказва нещо за първата си целувка до фонтаните на Атамас. О богове, колко е красива. Усмихвам се деликатно, сякаш всичко, което ми разказва ме интересува. А само да знаеше какви мисли ми се въртят в главата.
- ...но когато наближих края на алеята чух стъпки зад мен. Звуците бяха като от копита на кон, но тактът...тактът наподобяваше човешка походка. Започнах да тичам. Не смеех да погледна назад. Ами ако градските легенди бяха истина. Ако тринадесетото дете на старата Кинхет, наистина бе изчадие на дявола. Треперех цялата. Стигнах пред входната врата. Отчаяно тропах, но Велбас така и не се появи на вратата. Звукът от стъпките се усилваше. Нещо...нещо идваше за мен. В този момент вратата се отвори и видях Велбас, все още облечен в пижамата си. Успокоих се. Тъкмо прекрачих прага и зад мен чух вик: "Милеейдии...Милейди Мориган.." Стреснах се, но нямах избор и се обърнах. Когато погледнах - видях човек на кокили, който явно ме беше последвал, тъй като бях забравила чантата си у семейство Уардлерок. Ох, колко съм глупава. Да вярвам в разни свръхестесвени кръстоски между кон и човек.
Лейди започна да се смее.
- Не. Не сте глупава. Просто за пореден път сте прекалила с виното, скъпа моя - отвърнах аз. Тази последна част от разказа ви, наистина ме заинтригува. Какво щяхте да направите, ако наистина бяхте видяла звяр ?
- Най - вероятно щяхте да четете за нелепата ми смърт в сутрешното издание на вестник "Парадайз".
И тя отново се засмя. Смехът и. Смехът и бе музика за ушите ми. Богове, какво се случва с мен. Брела продължи
- ..."Парадайз"..какво глупаво име за вестник. Особено в страна, в която постоянно вали. Хихихи. Но се хванахте на шегата ми, драги Ангъс.
Дискусията ни продължи още не дълго, тъй като милейди бавно се отпусна и заспа в креслото си. Помолих Вебас за одеало. Завих я и исках да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от нея. Слънцето се показваше нейде в хоризонта. Беше време да си вървя. И добре че го сторих.
No comments:
Post a Comment