Един ден ще караш по дълъг, дълъг, двулентов път. Няма да има коли, знаци, животни, нито дори птици в небето. Само ти и пъти, разстилащ се до безкрайност, през гола пустиня. Можеш да продължиш да караш завинаги, без колебание. Можеш дори да обърнеш, да караш в обратна посоко, стига да искаш. Нищо няма да се случи. Ще продължиш да караш завинаги, без да виждаш край.
Обаче, започваш да се притесняваш че бензинът ще ти свърши. Поглеждаш към таблото и забелязваш че стрелкичката показва малко по малко от последният път, когато провери, когато и да беше той. Времето няма значение. И все пак, резервоара е далеч от привършване, за това продължаваш да караш.
Може също така а се почувстваш леко гладен. Ако провериш джобовете си или из колата, няма да намериш никаква храна. Не ти пука особено, тъй като засега си съвсем леко гладен. Продължаваш да караш по безкрайния път.
Колкото по - дълго караш, толкова повече огладняваш. Всеки път когато погледнеш таблото, виждаш че горивото ти намалява. В края на крайщата, когато вече си изгладнял и корема ти стърже, когато бензина ще те изкара за още има няма 5км, ще видиш старомодна бензиностанция и закусвалня. Голям надпис "Good's Diner" стои отпред, с едно липсващо "О". Под него са изписани цените на бензина, но в момента те не са от значение.
Отбиваш облекчен, че най - накрая си намерил това място, точно когато си имал нужда и то на този пуст и безлюден път. Ще напълниш резервоара си с бензин и след това ще се отбиеш през закусвалнята. Вътре ще видиш бар от дясната ти страна и няколко стола. Няколко маси с пейки от ляво и в дъното виждаш тоалетните. Подът е покрит с износени от времето, карирани плочки, а стените са облицовани с дърво. Няколко вентилатора мързеливо се въртят над главата ти.
Погледа ти се връща към бара и виждаш мъж да седи там, небрежно да бърше тезгяха със стар, разкъсан парцал. Той е голям черен мъж, на около 60 години, с бяла коса и леко набола брада. Можеш да видиш какъв е бил живота му, в бръчките по лицето му, сякаш е изпитал много неща, които са си проправили път от мислите му, директно върху лицето му. Почти не можеш да видиш очите му, но усещаш че от тях струи топлина, мъдрост и дълбочина, а когато се вглежда в теб може да усетиш нещо различно в тях. Някой казват че очите са прозорците към душата на човек, но очите на този човек са неговата душа, цялото му съществуване е заключено в тях. Изгубваш се в мисли за момент, но почти веднага се връщаш към реалността.
Спомняйки гласа си, сядаш да си поръчаш. Оглеждайки се наоколо забелязваш, че няма нито менюта, нито табели, които да ти показват какво можеш да си поръчаш. Ако попиташ мъжа за меню, той ще ти даде такова, пълно с типичните за една закусвалня храни. Той ще ти приготви храната, ще ти я поднесе и ще проведете кратък разговор. След като приключиш, ще му платиш, ще му благодариш и ще си тръгнеш. А ако случайно погледнеш назад, ще видиш мъжа с необичайно тъжно лице, тъга която е толкова стъписваща, че кара сърцето ти да спре за миг. Когато потеглиш, ще караш, без да спираш, ще стигнеш мястото към което си се запътил и никога повече няма да се сетиш за закусвалнята.
Но ако избереш да не попиташ за меню. Попитай "Какво би ми предложил?" Мъжът ще се усмихне и ще отговори "Какво би желал да имаш?" В този миг, можеш да поискаш абсолютно всичко. Всичко което би искал да узнаеш, да притежаваш или да бъдеш, можеш да го поискаш и мъжът ще го направи. Може да попиташ какво точно се е случило при убийството на президентът Кенеди. Или може да поискаш да ти даде способността да летиш. Може да поискаш кола от бъдещето. Каквото и да е. Мъжът ще ти го даде. След като го получиш ще напуснеш закусвалнята. Ако този път погледнеш назад, ще видш мъжа още по натъжен. Сякаш едвам сдържа сълзите си. Ще продължиш към дестинацията си, но няма да стигнеш никога. Празнота. Ще бъдеш сам със себе и това, което си пожелал.
Обаче ако си смел, има още едно нещо за което можеш да попиташ, нещо ужасяващо и все пак могъщо. Можеш да попиташ за последното парче пай, в голямата чиния на щанда. Когато попиташ за него, мъжът ще те изгледа сериозно, но ще ти се усмихне леко. "Както желаеш", ще каже той. Подвигайки капака, той ще ти сервира парчето на малко сребрно блюдо, заедно с малка вилица. Вземи вилицата и изяж парчето пай. Няма да има никакъв по - особен вкус, езикът ти няма да може да го определи. Изяж цялото парче, след това върни блюдото на мъжа. Ще тръгнеш да вадиш портфейла си, но мъжът ще поклати глава и ще каже "От мен е." Ще му благодариш и ще тръгнеш към колата си. Ако този път погледнеш назад, мъжът ще изглежда замислен загледан в далечината.
Какво прави пая ли ? Е, когато започнеш да караш ще започнеш да се замисляш върху нещата. Мислите ще навлизат в главата ти и постепенно ще разбереш как е създадена вселената. Ще разбереш коя е същността, кой е създаделя на нашият свят. Ще разбереш тайните на задгробния живот и всичко което си ти самият. И тогава и само тогава, когато осъзнаеш и разбереш цялата тази информация, тогава ще напуснеш пътя.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Историята не е моя, но просто ми хареса много. Оригиналната история: http://bit.ly/1cWgiUg
No comments:
Post a Comment