Минало Заминало...

Част Четвърта

Отец Аугъст

Църквата в Скартън се поддържаше от отец Аугъст. Беше около шейсетте, винаги с усмивка и винаги готов да помогне на някой в нужда. Вярата му в Бог бе непоклатима и сам той бе свидетел на чудесата му. Всичко в църквата винаги бе в изряден ред - свещите бяха подредени до входа, библиите грижливо поставени до църковните пейки. По мозаечните стъкла на високите прозорци не можеше да се забележи прах или паяжини. Аугъст наистина се трудеше усърдно да поддържа божият храм. Но вече беше стар. Трябваше му помощ. Реши да изчака и тази година. От догодина вече щеше да търси кой да му помага, а и кой да го наследи.

Съботният ден се изниза неусетно в приготовления за неделната литургия. Вече беше почти 9 вечерта и Аугъст реши да се прибира в дома си.  Имаше малка къщурка почти в центъра на Скартън, близо до часовниковата кула. Заключи портата на църквата и тръгна с бавна крачка. Мина покрай кафето на Шафо и зави в следващата пряка. Улицата минаваше точно покрай кулата и въпреки че не бе добре осветена, прожекторите осветяващи рушащата се постройка му помагаха да види в тъмното. Когато наближи, усети странно подухващ вятър. Беше леден. Не е кой знае колко необичайно за края на март, но усещаше вятъра през всичките си дрехи как безмилостно пронизва  костите му. Застана пред кулата и видя че в оградата има дупка. Реши при първа възможност да съобщи на кмета. Все пак не искаше някой да пострада, още повече някое дете, което може да се промуши през отвора. Тръгна отново, но не можеше да остави нещата така. Намери един паднал клон и го остави пред дупката в оградата, поне малко препречвайки пътя на всеки опитал се да влезе. Когато се обърна с гръб и се запъти към дома си задуха по силен вятър и бутна клона. Аугъст се върна и го подпря по - стабилно и можеше да се зарече, че вятърът идваше от часовниковата кула. Продължи с бавна крачка към дома си. Този път вятъра бе толкова силен, че счупи клона и стресна отчето. Трябваше да разбере какво се случва от другата страна на оградата. Бавно и спокойно отец Аугъст успя да се промуши през дупката. Усещаше невероятен студ. От другата страна на оградата не бе така. Може би си въобразяваше. Реши просто да обиколи кулата и да си тръгне. Може би някой си правеше шега с него. Изтупа дългият си шлифер и продължи към входа. Вратата беше огромна и масивна. Преди не си беше давал сметка, колко голяма е наистина. Беше леко открехната. Леденият въздух излизаше от там. Беше сигурен. Какво се случваше ? Толкова много въпроси изскачаха в ума му. Избута тежката врата и влезе. Пълен мрак. Опипвайки стената успя да застане до стълбището което водеше нагоре към часовниковият механизъм. Когато очите му привикнаха с тъмнината, можеше да различи стените на помещението в което се намираше. Пукнатини в стени пропускаха част от светлината на прожекторите и допълнително спомагаха на Аугъст. Запъти се към отсрещната стена, когато внезапно се подхлъзна и падна. Лед ? Как е възможно ? Снегът по улиците на Скартън се бе стопил преди две седмици, а тук още имаше лед ? Докато лежеше неподвижен върху леда, усети нещо във въздуха. Слаба но задушлива и противна миризма. Започна бавно да пълзи към вратата. Искаше просто да се махне. Вонята започна да става все по - силна. Сега вече можеше да добие представа какво е - мирис на кръв, мирис на разлагаща се плът. Мирис на смърт. Дочу слабо ехо на нечий глас. Идваше сякаш изпод земята. Ставаше все по - студено и Аугъст се сви на кълбо. Ръцете му се заскрежиха и той започна да трепери. Гласът приближаваше. Кръвта сякаш замръзна във вените му, студът го парализираше, не можеше дори да се обърне. Господ беше с него. Господ щеше да го спаси. Просто трябваше да вярва. Гласът започна да се чува ясно. Бяха някакви небивалици. Може би на странен език. А може би просто бръщолевенето на някой бездомник, влязъл в кулата, за да потърси убежище. Аугъст чу стъпки. Стъпките идваха от другата страна на кулата. Там където би трябвало да има просто стена, Аугъст си представяше цял дълъг коридор. Може би студът го караше да бълнува, а може би не. Докато чуваше приближаващите се стъпки отчето разбра че Господ изобщо не беше с него. Бог напълно го бе изоставил и бе подтикнал нещото да отвори невидимата врата срещу него. На прага стоеше Рики. Или поне някой, който приличаше на него. Бе облечен с кошух, явно ушит от козешки кожи. От тях още висяха рога и копита. Зловонието се усили и Аугъст едвам го понасяше. Искаше да се помоли, да се прекръсти, да повика Бог на помощ, но студът бе безмилостен. 

- Какво правиш тук, старче ? - попита Рики - Защо не си гледаш работата ? 

Аугъст едвам успя да проговори. Не усещаше нищо друго освен пронизваща болка в гърдите си. 

- Какво по дяволите става тук ? - с немощен глас каза отчето. Аугъст е от хората, които никога не биха си позволили да използват подобни изрази. Животът му беше пред своя край. Какво пък.

- Точно това става, отче. Дяволски работи - отвърна Рики с надменна и зла усмивка.

Хващайки отчето за краката, Рики започна да го влачи обратно по коридора, от който бе дошъл. Въпреки че почти в несвяст, Аугъст можеше да забележи факлите по коридора. Всяка гореше в различен цвят - зелен, син, жълт, кървав. Вече му беше трудно да държи очите си отворени. Това бе краят. Последното нещо което чу бе "...деца...жертва". Отпусна се и загуби съзнание.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 12:00

Минало Заминало..

Част Трета

Вратата

В Скартън имаше едно място, което никой никога не доближаваше - старата часовникова кула. Тя просто беше там. Никой не знаеше точно колко е стара, а и в библиотеката липсваха сведения за нейното построяване. Миналата година кметът предприе акция да я укрепи. Работен екип сложи ограда, мрежи и няколко прожектора. Всички се опасяваха, че старата постройка може да се срути и нарани или убие случайно минаващ пешеходец. 

Кметът - Том Барнсли правеше всичко това за личната си изгода. Беше кмет от повече от 10 години и не смяташе да напуска поста си, до дълбока старост. Укрепването на часовниковата кула бе перфектна възможност да покаже на скартънци, че го е грижа за населението. Днес трябваше да изнесе реч в центъра на Скартън. Щеше да съобщи на всички за плана си да реконструира кулата и да я превърне в музей. Което би било изглеждало прекрасно в очите на хората, но Том мислеше само за печалбата. Двуличността му нямаше граници, но пък беше и добър актьор. Едва ли някой е имал удоволствието да познае какво точно си мисли господин Барнсли в конкретен момент. 

Том оправяше вратовръзката си пред огледалото, когато забеляза няколко бели косъма в косата си. Нормално за петдесетте му години, но той просто отказваше да остарее. Може би щеше да започне да си боядисва косата. Но какво пък, това са няколко косъма, никой няма да забележи. Отивайки към входната врата, Том чу звъненето на телефона. Зачуди се дали да се върне, но телефона спря от самосебе си. Сигурно не е било важно. Отвори входната врата и понечи да излезе, когато телефона иззвъня пак. Този път Том се върна и вдигна.

- Кмет Барнсли на телефона, добър ден.

Чуваше се дълбоко дишане и силно пращеше.

- Кмет Барнсли на телефона, слушам ви - повтори Том.

- Вярвате ли, кмете ? - демоничният глас го прониза и той пребледня сякаш бе видял призрак.

Том бързо затвори телефона. Кой бе решил да се подиграва с него ? Ако това беше шега, то никак не бе смешно. Този глас. Гласът сякаш бе на Кейтлин, но...но толкова по различен и изкривен, носещ толкова болка, отчаяние и гняв в себе си. Причуло му се е. Трябваше да му се е причуло. Слуховете за свръхестествени случки му идваха в повече. А и не беше пил сутрешното си кафе. Усмихна се и затръшна входната врата след себе си.

Точно в 12 на обяд центъра на Скартън бе пълен с хора, които бяха наобиколили трибуната, от която щеше да говори кмет Барнсли. Шафо, Бил и още няколко собственика на магазини се бяха погрижили да има напитки и хапки за присъстващите. Когато Том се появи, всички замлъкнаха и се събраха пред трибуната. 

- Скъпи граждани на Скартън. Благодаря ви че дойдохте. Аз, Том Барнсли взех окончателно решение. Старата часовникова кула ще бъде реконструирана и превърната в музей. Ще се отворят няколко нови работни места, за вас, драги мои съграждани. 

Чуха се ръкоплясканията на няколко души. Това не бе въодушевената реакция, която Том очакваше. Избърса потта от челото си и продължи.

- Представете си колко хубаво ще изглежда новата кула. Градина с цветя пред входа и, алея обикаляща цялата постройка и фенери, които да я превръщат в нощна забележителност.

Този път нещо се бе променило в атмосферата. Тълпата избухна в радостни викове и ръкопляскания.

- Благодаря Ви. Проектът за реконструкция на часовниковата кула ще приключи в началото на лятото.След само 4 месеца. Благодаря на всички.

Ръкоплясканията не спираха. Изведнъж на трибуната се качи Рики Рибаря. Злобното му намръщено лице изплаши Барнсли. 

- Не докосвай и с пръст часовниковата кула, кучи сине - изкрещя с дрезгав глас Рики. - Кулата е наша. Винаги е била и винаги ще бъде. А вие, жалки подобия на хора, отказвате дори да отворите очите си. Предупреждавам те, Барнсли - не докосвай кулата.

- Някой да разкара тази откачалка, моля ви - извика кмета и охраната се спусна към Рики.

- Ще се видим в Ада, Барнсли. В АДА - крещеше Рибаря, докато охраната го извеждаше настрани от трибуната.

Кейтлин бе пропуснала събитието. Въпреки че нямаше работа в скапаният мотел, ако Тони разбереше че не е на мястото си, щеше да я уволни. Пък и не искаше да се набива на очи, особено след преживяното с кмета. Двамата бяха влюбени или поне така мислеше Кейт. Когато му предложи да се махнат от Скартън и да заживеят някъде заедно, Том просо се изсмя в лицето и. Беше с нея, защото мислеше че може да премахне Тони и да заграби мотела. За какво му беше такава дупка ? Така и никой не разбра. Кейтлин остана с разбито сърце след като видя истинската страна на Том. Разделиха се. Том стана кмет, а Кейт остана рецепционистка в Банджо. Беше разказала всичко на Тони и той бе взел мерки срещу Том. Тони не беше обикновен човек - беше тих и рядко говореше с някого, а когато го правеше то винаги ставаше дума за бизнес. Имаше редки моменти, в които се появяваше в кафенето на Шафо, сядаше винаги на една и съща маса, изпиваше кафето си и си тръгваше. Смятаха го за особняк. Най - вероятно защото бе дошъл от страна "далеч на запад", както казваше той. Кейт го чувстваше близък, дори да не си говореха често. Имаше някаква специална връзка между тях, но не можеше да разбере каква. Дали ставаше нещо подобно и с Маргарет. Едва ли щеше да узнае.

Слънцето започна да залязва и Скартън бе облян в златисто червена светлина. Рики седеше на брега на езерото и гледаше как слънцето изчезва на хоризонта. 

- Ще го направя. Знам че господарят ми забрани, но ще го направя. Всички ще видят истината. Всички ще повярват - каза тихо на себе си и се усмихна - Някои дни са по - велики от други.

Запъти се към часовниковата кула. Тананикаше си и се усмихваше. Господарят щеше да бъде горд с него.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.55

Минало Заминало.

Част Втора

Слухът

Между 8 и 9 сутринта, Скартън

Приказна съботна утрин. Слънцето тъкмо се бе показало и тези които имаха отговорни работи, бързаха да ги започнат преди началото на деня. Тези пък, за които съботния ден бе отреден за почивка се излежаваха или бяха решили да направят ранна закуска. Само Маргарет не бе мигнала. Не и се и спеше. Особено след тайнственото писмо. Беше време да се прибира. Кейтлин и без това бе дошла на работа по - рано от обикновено.

- Кейт, ще се прибирам. Лека смяна, ако желаеш мисля че остана кафе. Чао.

- Приятен ден, Маргарет и вземи се наспи. Ще се погубиш от това безсъние.

Такава си беше Кейт - като строга учителка, постоянно викаща на децата. Но не им викаше, просто защото е изнервена, искаше просто да бъде чута, защото я беше грижа. Дългата и коса стигаше почти до кръста, закривайки голяма част от гърба и. Така дори когато ходеше по потник, косата скриваше белега под врата и. Белег, който получи, защото не вярваше. Белег от алкохолизираният и баща, който вярваше.

Кафенето на Шафо беше единственото, което отваряше толкова рано, през уикендите всички се събираха там. От отсрещната вестникарска будка, вестниците се разграбваха като топли закуски. Кафенето беше и мястото, на което хората разбираха всичко свързано със Скартън - от по - важните неща като например - кога ще правят ремонти на пътя, дали ще има прекъсвания на тока, дали пак ще трябва да слагат нови телефонни стълбове, та чак до клюките - дали Бил Месаря е спал с жената на кмета, защо цветята в градината на Анджела Мерингот  увяхват винаги за една седмица, какви са странните следи намерени близо до езерото и какви ли още не небивалици. Днес плъзна слуха че в града са се появили странници, които просто се движат като зомбита, а ако ги заговориш само те питат "Вярваш ли ?". Едва ли някой повярва на тези работи. Всеки знаеше, че колкото по невероятна и свръхестесвена е една случка, то толкова по - вероятно е да е измислица или на Майкъл или на Рики Рибаря. Странното беше че днес и двамата не се появиха в кафенето. Шафо даже беше подготвил няколко шеги в репертоара си, с които да издразни Рики. Езерото бе толкова заблатено, а единствените му обитатели бяха жаби, насекоми и от време на време някоя пойна птица. И все пак Рик прекарваше всеки уикенд на това гадно заблатено място. Никой така и не разбра защо ходи там, а и той самият винаги отбягваше въпросите свързани с езерото и работата му там.

Стана предиобяд и кафето почти се изпразни. Всички бяха по домовете си. Скартън не бе голям град и се бе създала малка затворена общност. През уикенда е рядкост да се срещнат хора по улиците или вършейки важна работа, в Скартън уикенда беше само и изцяло за семейството. Така повеляваха традициите, въпреки че корените на традициите бяха забравени преди десетки години. А традициите и корените им са неща, които не бива да бъдат забравяни.

Скоро слухът за "зомбитата" стигна и до Пам. Чу го от леля Марта - съседката. Из града можеше да има клюкарки, но тя беше просто царица на клюките. Дори най - големите небивалици и измислици бяха разпрстранявани от нейната уста. Пам тъкмо правеше закуска, когато разбра новината. Едвам сдържа смеха си, но благодари на леля Марта и затвори телефона. Колко глупаво - зомбита по улиците на Скартън. Все пак зомбитата бяха просто измислици от страшните филми...Нали ?

- Памела, скъпа, пуснах кафемашината, но се чудех дали искаш кроасани ? Само кажи и ще отскоча до пекарната на Джем.

- О, знаеш колко ги обожавам. Но побързай, Джими скоро ще се събуди.

- Ще отида с колелото, до половин час съм вкъщи.

- Добре, внимавай по пътя.

Чу се трясъкът на вратата и Пам видя как Джак се качва на колелото и се спуска по улицата към пекарната. След като остана сама и подреди масата, реши че може да си вземе почивка, докато курабийките изстиват. Искаше и да изчисти, но Джими още не се бе появил и не искаше да го буди. Седна на дивана, взе последният брой на "Женска Мода" и се зачете в някаква статия за аранжиране на цветя. Мина почти час, а Джак още не се бе върнал. Върна се в кухнята, сипа си чаша кафе и загледа през прозореца. Видя че колелото на Джак стои подпряно на оградата. Учуди се, но реши че Джак тъкмо се е върнал, за това се затича към входната врата. Отвори, но навън нямаше никой. Всичко беше тихо и спокойно. Даже не подухваше вятър. Странно. Излезе и тръгна по улицата. Нямаше жива душа. Не виждаше хора в прозорците на къщите. Не чуваше звука на нечия косачка за трева или минаването на някоя кола в далечината или чуруликането на някоя птичка. Нито звук. Обстановката започна да я плаши. Изведнъж всичко започна да притъмнява. Пам се затича обратно към единственото място, на което се чувстваше сигурна - домът и. Когато стигна, входната врата зееше отворена, а щом влезе в коридора я посрещна Джими. Тя го прегърна, но той я отблъсна. Пам падна на колене и го попита дали всичко е наред. Очите на хлапето бяха черни като нощта, но в тях тлееха пламъчета, червени като кръв. Джими само се усмихна и я попита:

- Вярваш ли, майко ? Вярвай в нас, защото идваме.

Памела бе обляна от студена пот, искаше да изкрещи, но не можеше. Рефлективно просто подскочи. Чу се трясък. В този момент се събуди и видя как Джак затваря входната врата след себе си. Успокои се като го видя. Всичко бе просто сън. Въображението и май взимаше насериозно глупостите за лутащите се зомбита из Скартън. Стана и го прегърна силно. Усмихна се и го целуна. Джими също се беше появил, но вече беше намерил курабийките и изобщо не чакаше. Всички седнаха около масата.

- Знаеш ли, Джаки - подхвана Пам - мисля че дори да бях зомби, пак бих те обичала.

- Това пък от къде дойде ?

- Просто си мислех. И двамата ще сме безсмъртни, любовта ни ще е вечна, точно като си говорехме когато бяхме по - млади.

- О, мамо, тате, моля ви не започвайте - каза Джими с намръщена физиономия и почти пълна уста с курабийки.

- Добре, сине - казаха и двамата в един глас - засмяха се - Довърши си закуската, пък после ще измислим какво да правим. Обещахме този ден да е за теб. Колко ще е хубаво отново да сме всички заедно.

 Отново. За семейство Грейсън, Скартън наистина бе ново начало. Преди две години Джак бе пострадал при трудова злуполука и едва не загуби живота си. След дълъг престой в болницата и бавно оздравяване, той и Пам решиха да се махнат от натовареността на големият град. А пък и за Джими би било по - добре. Далеч от мръсотията, задуха, насилието, пошлостта и изкривеността на едно голямо общество. Краят на едно нещо е просто началото на друго. Дори това друго да е по - ужасяващо и от предишното.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.45

Минало Заминало

Част Първа

Вярваш ли

22:00, малкият мотел "Банджо", Скартън

Звукът от телевизора във фоайето оглушаваше цялата сграда. 

Маргарет седеше на рецепцията, отчаяно подпряна на лявата си ръка, гледайки черно-белият филм. Намираше черно-белите филми за отживелица, но бяха единственото и развлечение докато беше на работа, пък и образът на останалите канали беше още по - лош. Всичко в това място я дразнеше - разкъсаните стари тапети на цветя, задушливата миризма, противните типове, които всяка вечер идваха и я закачаха, скърцащите дъски на пода, мизерното осветление и още по - мизерната и заплата. Беше петък, което значеше че ще дават "Чудовищон" - маратон с филми на ужасите, чак до сутринта. Сигурно пак щяха да пуснат същите филми като всеки петък - "Атаката на 15метровата жена"; "Кула на смъртта"; "То дойде от Ада"; "Ходещи мозъци"; "Роботи маймуни от планетата Х" и "Мумията срещу Франкенщайн". Не си мислете че в последният филм става дума за чудовището на Франкенщайн. Маргарет бе гледала този филм над 10 пъти и така и не бе разбрала сюжета. Ставаше дума за лудият учен, който се проваля да съживи чудовището, но заминава за Египет, където среща Мумията. А като включим и няколко романтични връзки, обрати и убийства, филмът става съвсем неразбираем. 

Маргарет продължаваше да скучае, когато входната врата се отвори с трясък. Беше Майкъл Затворника. Прякора му беше такъв, защото беше прекарал по - дълго време по съдилища, поправителни училища, затвори, работнически лагери и всякакви изправителни институции от колкото на свобода. Реално той не бе лош човек, просто беше глупав, не можеше да си хване свястна работа и за това правеше единственото което му се отдава - кражба на коли, незаконни боеве, хазарт. Всеки който го бе опознал малко, би видял колко добро е сърцето му. Обаче обичаше да преувеличава. Да този глупав здравеняк имаше невероятно въображение и разказваше небивали истории. За тези които не знаят - затворът в Скартън е с лек режим и не е нищо от това което си представяте или това което сте гледали по телевизията. Тези които го познаваха, знаеха че си измисля, но не показваха с нищо че не му вярват. Човекът се нуждаеше от приятели. Нямаше семейство, нямаше роднини. Беше сам самичък. Маргарет се усмихна и го попита дали иска стая или ще остане във фоайето, както обикновето. Майкъл не каза нищо, но се усмихна приветливо и се настани на прашасалото кресло срещу телевизора. 

Беше почти полунощ и тъкмо започваше "Кула на смъртта", когато Майкъл се обърна към Маргарет и попита:

- Вярваш ли ? 

- Дали вярвам в какво, Майк ? - отговори тя.

- Не отговаряй на въпроса ми с въпрос! - гневно изсумтя Затворника.

- Не знам за какво говориш, но щом толкова настояваш..Да, вярвам. Вярвам в усмивките, слънцето и добрината на хората. Какво искаше да чуеш, Майкъл ?

- Забрави. Не е важно.

И двамата отново потънаха в мълчание, докато върху лицата им се виждаха отраженията от вече безинтересният черно-бял филм на ужасите. 

00:30, бензиностанцията "ПакОйл", Скартън

- Джими, изтичай до колата и поискай пари от баща си - изкрещя Пам.

 Времето за лягане на Джими беше отдавна минало, но днес, на рожденият му ден сe сбъдна едно желание - най - накрая отиде на късна прожекция във вече почти разбитото кино "Синема Стар". Филмът не беше кой - знае какво, поредният приключенски филм от педесетте, но хлапето се интересуваше единствено от това, че родителите му го придружаваха. Двамата работеха без почивка и Джими често оставаше сам в празната квартира. Когато не беше на училище, обичаше да се заравя в купищата прашасали книги, оставени от бог знае кой наемател преди години на тавана. 

- Тате, на мама не и достигат пари. 

Загледан през прозореца, Джак не чу думите на сина си. Усети нещо по ръката си и чак тогава се обърна и видя искрящите сиви очи на сина си.

- Вярваш ли, Джими ? - попита той.

- Тате.. ? Тате, на мама и трябват пари.

- Ето вземи и бягай, кажи и да вземе и кафе. И Джак отново потъна в мисли. 

Когато Джими се отдалечи достатъчно, Джак продължи да говори тихо на себе си.

- Защо никой не вярва ? Искам само да видят истината. Толкова ли е трудно. Ако повярват, ще видят. 

03:00, "Банджо", Скартън

Маргарет беше задремала, когато звукът от прекъсването на канала я разбуди. Чувстваше нещо странно, нещо в атмосферата беше различно. Сложи длани върху лицето си, прозя се и се огледа. Видя че Майкъл го няма. Не се учуди, не се и притесни. Такъв си беше той - ту се появяваше, ту изчезваше. Стана и изгаси телевизора, нямаше нужда да слуша монотонното бучене на хилядите снежинки. Реши да си направи кафе и да чете от любимата си книга, докато и свърши смяната или докато не заспи повтроно. Подготви кафемашината и зачака. Кафето бавно започна да пълни каната и някакси това и изглеждаше интересно и отнемаше част от налегналата я скука. Изобщо не забеляза писмото, оставено до касата. Чак когато се обърна, за да вземе любимата си чаша, видя пощенския плик. Нямаше нито марка, нито адрес, нито име. Реши да го отвори. В крайна сметка, каквото толкова можеше да се случи, дори да не беше предвидено за нея. Ако беше за колежката и или за шефа, то още началото на писмото, щеше да съдържа някое от техните имена, след което Маргарет щеше просто да го прибере обратно. За голямо нейно учудване писмото бе адресирано до нея. 

"Скъпа, Маргарет. Каквото и да става НЕ ВЯРВАЙ."

Текста я шокира. Не знаеше нито от кого е, нито за какво става дума. Най -вероятно беше шега, но нали Майк я попита дали вярва, по - рано вечерта. Хмм. Пое дълбоко дъх, седна във фоайето с чашата си пълна с кафе. Държеше писмото и мислеше.

Часовниковата срелка на голямата кула, близо до църквата помръдна. 11.30

Освобождение

Град. Квартал. Блок. Етаж. Апартамент. Стая. Маса. Прозорец. Слънчев лъч. Мастилница. Перо. Лист. Пръски кръв. Човек. Дух. Усмивка. Тъга. Думи. Смисъл. Разкаяние. Болка. Омраза. Любов. Смърт. Живот. Гробище. Погребение. Дъжд. Слънце. Финал.

Отмъщението

Седяхме в тъмната стая.  Всичко бе толкова тихо, почти чувахме туптенето на сърцата си. Малка пролука в прозореца допускаше един единствен лъч светлина, който се спираше точно до крака на нейния стол. Тишината беше спокойствие, спокойствие каквото не бях усещал от дълго време насам. И все пак, коя бе тя ? Да, бе ме подслонила след като ме намери да се влача окаяно по пътя, но...

- Вземи си - каза изведнъж тя и ми подаде купа с ягоди.

- Не, благодаря.

- Вземи си ! - повтори - щом ти предлагам, значи ще си вземеш. Не се притеснявай.

- Но аз не се притесня...

- Взимай !

Взех една ягода, махнах и листенцата и отхапах. Бе толкова сочна и ароматна. Сякаш бе обвита в магия. Отпусна ме и изпълни тялото ми с енергия. Облегнах се на стената  и се загледах в тавана. Колкото и странно да беше през главата ми не минаваше нито една мисъл. Стоях като труп. 

- Говори - каза почти заповедно момичето срещу мен.

- За какво ?

- Разкажи ми историята си.

- Не искам да те товаря с глупостите си, а и не знам какво бих споделил.

- Искам да ми споделиш. Ще ти олекне. Вземи си ягода.

- Окей.

Поех дълбоко въздух и започнах разказа си - разказах и за детството си, за юношесите си години, за хората които съм губил, за кучето с което израснах, за семейството. Когато не говорех, тя ми казваше простички, но дълбоки неща. Неща които ме накараха да мисля съсредоточено, докато не ги разбера. Стана късно. Нямаше къде да отида и още преди да съм споменал нещо тя ми предложи да остана. Съгласих се, въпреки че не исках да се натрапвам.

- Е, страннико, разказа ми историята си, но така и не спомена името си. 

- Аз съм странник без име. Ами ти, спасителко, какво е твоето име ?

- Не е от значение. За вас хората е трудно за произнасяне.

- За нас хората ли ? Да не си извънземна - шеговито отвърнах.

- Нещо такова - отвърна тя с лека усмивка и затвори вратата на стаята си.

Какво имаше предвид ? Можех само да гадая. Какво пък - подслони ме, спаси ми живота, утре ще и разкрия всичко. Свих се на пода и затворих очи. 

- Ставай - чух гласа и и едвам фокусирах.

- Какво ще правим днес ? 

- Ще ти помогна.

- Помогна ми достатъчно. Няма какво повече да направиш за мен. Остави ме да продължа пътя си.

- Напротив. Трябва да се изправиш срещу баща си, принце и се нуждаеш от моята помощ.

- Откъде знаеш ? - едвам промълвих и се разтреперих целия, капчици студена пот избиха по челото ми.

- Събирай си багажа. Тръгваме.

Не мина и час и се озовахме в началото на горската алея. В края и започваше Смрадливото Блато, а отвъд него започваха пределите на имението на баща ми. 

- Изпитваш омраза породена от болка и безсилие, нали млади принце.

- Продължаваш да ме изненадваш, да права си.

- Не ги затваряй в себе си. Признавам, добре се контролираш. Но е време да отприщиш всичко. 

- Страхувам се.

- Аз съм тук. Аз винаги ще съм тук. Направи го.

Стигнахме до имението на баща ми - кралят. Стражите очевидно ме познаха, тъй като не си направиха труда да ме спрат. Тя остана при портата. Това бе моя задача и сам трябваше да преуспея, провалът не беше опция, провалът значеше смърт. Влязох в тронната зала. А баща ми - седеше и гледаше надменно. Отпуснал се на огромния си трон, пиян както винаги.

- Е, сине, завърна се най - накрая. 

- Нямаш право да ме наричаш свой син.

- Пак ли започваш, куче. Аз съм твои крал и твои баща. Нямаш право да ме оспорваш - Изправи се, казвайки го и се олюля, едвам стоящ на краката си.

- Приготви се да умреш, нищожество. - Извадих камата си и тръгнах решително към него. Но в този момент една мисъл изскочи в съзнанието ми. Една мисъл, която ми даде сила и кураж. Сега, цели 4 години по - късно аз съм крал. Баща ми сам се докара до мизерство и умря малко по - късно след като се изправих срещу него. Бе умрял в съня си, след поредния пиянски запой - мизерен, мразен от всички, потънал в дългове. Не живял сам и бе умрял сам. 

 Думите и отново отекнаха в съзнанието ми. "Отмъщението се сервира студено."

Бутушкрак - Част Втора -

Кутията се отваря

Слънчевите лъчи бавно се плъзнаха по завивката на Джеф и скоро стигнаха до лицето му. Прозя се мързеливо, изтегна се и осъзна че изпитва някакво странно чувство. "Сигурно съм гладен" - помисли Бутушкрак - "Значи това било да си гладен, добре че стареца ми ме предупреди". И наистина колко странно ли би било да почувстваш глад за първи път. Във вълшебната страна отвъд морето, от която пристигаше Джеф, нямаше неща като глад и жажда. Магията хранеше и поддържаше всички. Жителите прекарваха времето си в пеене, свирене, игри, а също и трудоемка работа - грижеха се за горите, животните, от най - малкото цвете до най - високия смърч. Странници бяха в очите на хората, но това не ги притесняваше. Магията не е за всеки, магията е магическа. 

Бутушкрак поглъщаше храната си с невероятно темпо. Ханджията остана толкова учуден, че когато момчето поръча четвърта порция пържени яйца, просто остана да го гледа със зяпнала уста и направи почти механичен жест на жена му да се връща в кухнята. След като приключи закуската си, Джеф благодари и с усмивка излезе от страноприемницата. Пътя до имението на графинята не бе дълъг, но не искаше да закъснява. Все пак, новините бяха важни за баща му и Бутушкрак не искаше да предава доверието му. Мина покрай старата пекарна и аромата на топли погачи му напомни за детството. Продължи и видя двора на имението Лейзибът. Скоро. Скоро щеше да научи всичко. От нетърпение неусетно забърза крачка, но се успокои и продължи с веселата си походка.

Вратите се отвориха и графинята го очакваше седнала в единия край на огромна маса. Направи му знак да седне.

- Е, млади Бутушкрак, мога ли да Ви предложа нещо ?

- Не, благодаря. Желая да чуя отговора Ви.

- Същият като баща си. Не може да чака.

- Значи наистина познавате баща ми ?

- Това е без значение. Искам да му предадеш моя отговор. Шапка с перо, килната на дясно. Той ще разбере

- И само това ? Вие за луд ли ме мислите ?

- Не. Ни най - малко. А сега напусни. Може да ползваш каляската ми. Повярвай - наистина се налага да бързаш.

- Шапка с перо, килната на дясно - повтори Джеф с усмивка и затича към вратата.

- Още нещо, момче. Откъде знаеше че мога да отворя кутията ?

- Просто вярвам на стареца - каза дори без да се обръща и продължи да тича.

Представяше си някаква натруфена благородническа каляска, но се оказа точно обратното. Бе толкова просто изглеждаща отвън, но някак оставяше чувство за стилност и класа. Малки дървени орнаменти по вратите, бродирани перденца, че даже и възглавнички за сядане. Джеф се качи, намести се удобно и още преди да е казал и дума, каляската потегли. 

- Накъде отиваме ? - попита Бутушкрак.

- При баща ви, млади господарю.

- Откъде знаете как се стига до там ?

- Графиня Лейзибът ми описа подробно маршрута.

- Дано сте прав.

- Не се тревожете, млади господарю. Привечер ще видите баща си.

И Джеф потъна в мисли. Бяха изминали едва няколко дни, а се чувстваше сякаш не е виждал баща си и приятелите си от години. Може би в този свят, където магията е толкова малко времето те кара да забравяш съвсем за магическото и да потънеш само в празнотата на живота. 

Слънцето бавно се изниваше зад хоризонта, когато каляската стигна до моста на река Тълка.

- Стигнахме, млади господарю.

- Благодаря за всичко. До нови срещи.

- Сбогом, господарю.

Бутушкрак се затича и скочи от моста. Малцина знаеха, че тези владеещи магията, използваха моста като портал между двата свята. Вместо да полети през портала и да се стовари на тучните поля, Джеф просто цамбурна във водата. Борейки се с реката успя да се добере до брега. Нещо не бе наред. Нещо се бе случило. Нещо трагично. Портала винаги се отваряше, дори по времето когато се водеше Великата война за териториите, когато магията бе почти изчезнала, една капчица бе достатъчна за портала. Да не би Джеф да бе стоял прекалено дълго в света на хората ? Да не би магията му да бе изчезнала ? Хиляди въпроси се лутаха в главата на момчето. Смрачаваше се, а най - близкото селище бе на повече от половин ден път. Трябваше да измисли нещо и то бързо. Концентрира се и събра всичката си сила. Изпрати я към мястото, където трябваше да бъде портала. Но той така и не се отвори. 

- Щом не се отваря, значи трябва да е затворен от другата страна - каза си тихо Джеф. - Какво ще правя сега ? Как ще уведомя старика за посланието на графинята. Мисли Джеф, мисли !!

Бутушкрак -Част Първа-

 Аз съм Бутушкрак

- Аз съм Бутушкрак. - отсече момчето и се усмихна още по - силно.

- Че какво пък е това име ? Хахаха. Драги, какво търсиш в моя дворец ? Да не се изгуби по пътя си към конюшната - злобливо изсъска графинята.

- Ще ме извинявате, графиньо, но ние Бутушкракови сме най - извесната фамилия на изток. Прословути занаятчии, търговци и майстори. 

- И защо смятате, че графиня от столицата на империята ще се занимае точно с Вас. Като че ли си няма други работи за вършене.

- Вижте, на мен не ми е по - приятно от колкото на вас. Според мен натруфеността Ви е отблъскваща, но Вие сте единствената, която може да ни помогне.

- И защо мислите че бих Ви помогнала ? 

- Защото баща ми, старият Бутушкрак каза да Ви предам това.

Момчето се преклони и подаде на графиня Лейзибът едно ковчеже. Беше странно ковчеже, различно от всяко ковчеже което бе виждала преди. Даже не бе сигурна дали е ковчеже или просто странна кутия. Огледа го от всички страни - изработката наистина бе изкусна. Виждаше цветя, плетеници и какви ли не фигури сплетени в съвършенство.

- И как по - точно трябва да я отворя ? - подвикна нацупено графинята.

- Баща ми спомена за тайна, която Вие знаете.

- Знам много тайни, какво ще рече това ? 

- Разгледайте кутията внимателно. Имате срок до утре.

Младият Бутушкрак се обърна и закрачи към вратата с високо вдигната глава. Представяше си изкривената физиономия на лейди Лейзибът и се усмихна толкова силно, че лицето му започна да изтръпва. Графинята бе останала сама и бе потънала в мисли.

- Имам срок до утре ? За кой се мисли това момченце ? Аз съм графиня. Такова поведение е недостойно, неприемливо и ако загадката му не ме бе шокирала толкова щях да наредя да го обесят. Глупаво момче. 

Слънцето залезе и Мълкодрън потъна в тъмнина. Тук таме се виждаше някоя улична лампа. Идваше зима, денят ставаше по - къс и лампьорите трябваше да палят уличните лампи по - рано. Всяка година ставаше така. Хората непрекъснато се оплакваха, но нещата така и не се оправяха. Това бе единственият проблем на Мълкодрън. Малкото градче бе скатано в котловината на Големия стар рид и за това често бе по - студено от колкото на други места в империята. Хората бяха свикнали, а и местоположението му го предпазваше от нападения, тъй че Мълкодрън бе едно спокойно и хубаво място за живеене. Най - централната къща бе на графинята. Хората биха си помислили, че след като е от знатно потекло би избрала живот далеч от простолюдието, например в покрайнините на града. Графинята не бе като останалите благородни. Дори да бе строга, а понякога и безмилостна, всички в града я обичаха. И не беше обич от страх или насилствено придобита. Хората я обичаха, защото тя бе твърдата ръка, която даде тласъка на града и днешният му разцвет.

- Пак ли се засичаме, млади Бутушкрак ? - изсумтя смугъл старец седнал на бара в страноприемницата "Пелерината на Дракона".

- Нима помниш името ми, старче - изсмя се Джеф.

- Как да не те помня ? Преди всяко лято отсядаше тук с баща си. Той какво прави ? Дочух слухове че търговията се разраства.

- Правилно си чул. За това ме прати и при графинята. Но ще спра с подробностите до тук. Налей и ме остави да почивам.

Минаха няколко часа прекарани в мисли. Джеф Бутушкрак така и не заговори пак ханджията, удари халбата и се запъти към стаята си. Утре щеше да е големият ден. Утре щеше да разбере отговора на графинята. Дори не знаеше въпроса. Имаше доверие на баща си и нищо друго нямаше значение.  

Графиня Лейзибът така и не можа да заспи. Стоеше в покойте си, наблюдаваше западната част на града. Наблюдаваше игрите на облаците, скриващи луната. Не можеше да си спомни за човек на име Бутушкрак. А и каква бе тази мистериозна кутия. Или ковчеже ? Как трябваше да я отвори ? Какво имаше вътре ? 

Позитивно

Ще поддържам диалог с теб, читателю. Приготви се. Вземи лист хартия; лист от тетрадка; лист от тефтер; лепящо се листче; без значение. Вземи и нещо за писане. Опиши ми..не..нарисувай ми как се чувстваш в момента. Какво е състоянието на духа ти ? Това което нарисуваш ще е тайна. Тайна между мен и теб. Обещавам да я пазя с цената на живота си. За да сме честни ще ти кажа какво нарисувах аз. Усмивка. Леко дебилна и леко намигаща. Да, щастлив съм. Извървях пътя до щастието и искам и ти да го извървиш. Как ? Лесно. В следващите няколко стъпки ще ти кажа как да си направиш оръжие, което да те пази от всичко. Запази листчесто с рисунката. Ще ти трябва по - късно.

Рецепта за най - невероятно силното оръжие, създавано от човек.

Ще са ти нужни няколко неща:

1. Празна бутилка от минерална вода (от 0.5л ще е достатъчна)

2. Продупчена капачка ИЛИ

3. Пръскалка от препарат за прозорци.

(Като се замисля директно може да използваш бутилката от препарата, но както желаеш)

4. Студена Вода

5. Щипка магия

6. Тиксо

Как да сглобиш всичко:

Отлепи всякакви етикети по бутилката. На място по твой избор залепи парченце хартия като нов етикет. На него може да нарисуваш всичко - чудовище, което е задраскано, усмивка, слънце и тем подобни. Всичко позитивно ще свърши работа. За да е оръжието твое собствено му измисли име. Няма да ти давам примери, за да не използваш някой от тях. Бъди креативен. Напълни бутилката почти до горе. Остави около два - три пръста разстояние. Време е да добавиш магията. Чакай ! Какво ?!? Искаш да ми кажеш че не вярваш в магията ? Не вярваш ? Разочарован съм. Свободен си да напуснеш. Така ти, ти, ти и ти продължете. Концентрирайте се. Концентрирайте се върху името на оръжието си и какво унищожава то. Визуализирайте чудовището. Останете спокойни и му се усмихнете. Вече би трябвало да сте събрали достатъчно енергия. Подарете усмивката си на бутилката и след това я запечатайте. Оставяйте я колкото се може повече на слънце. Когато силите не ви достигат или има твърде много гадове около вас пръснете веднъж върху себе си. Силата ще проникне през кожата ви, ще зациркулира из тялото и ще сте 10 пъти по силни. Ако не помогне...най - вероятно си объркал оръжието - чети си етикетите !!! А ако има наистина ама наистина много гадове - започни да ги пръскаш. Използвай оръжието си по предназначение - изтреби негативизма.

Запази листчето си нали ? Прибери го в някоя кутия или буркан. Всеки път когато се сетиш - драскай си нещо - ако ще и думата която описва моментното ти настроение. Постепенно ще минат месеци. А може би и години. Ще остаряваш и ще добиваш все повече сила. Когато решиш отвори кутията и разгледай всяко едно листче. Това си ти. Това е историята ти. Не забравяй къде си бил. Вярвай къде можеш да бъдеш. А имаш ли нужда - потърси ме, пиши ми. Може би не веднага, но ще опитам да ти помогна. А сега се усмихни. 

Необикновена страница от обикновен дневник

Поредният ден. Днес поне бях почивка. И то каква почивка - ремонт на колата, чистене, пране, готвене. Не мисли че се оплаквам. Живота ми е прекрасен. Изморявам се. Скапвам се даже от работа, но не ми пречи. Знам че има смисъл и за това всичко което правя го правя с лекота. Има хора, които ми се чудят откъде имам сила. Хаха. Всичко зависи от възприятието ти за живота - какъвто го приемаш, така и ще го усещаш. Приемам го като игра. Според мен е най - добрият вариант. Нивата на играта са от рожден ден до рожден ден. Една година. Едно ниво. 365 предизвикателства. Има дни в които си активен има и дни в които не можеш да мръднеш от леглото. Типично за игрите нали - ходиш биеш се с чудовища, демони, вещици, но после ти трябва почивка. В нашия свят може и да няма свръхестествени сили, но какво пречи да развихриш въображението си ? Всяка по - голяма трудност трябва да те мотивира. Да бъдеш по добър от себе си. Да се развиеш напред. Да си способен. Да докажеш на света че борбата те е изградила и превърнала в това което си. Живота е игра. Най - дългата и най - епична игра. Играта с най - много възможности, най - добра графика и най - добра комбинация от различни жанрове. Седя и пиша. Понякога си задавам въпроси без отговори. Защо пиша ? За кого пиша ? Дали изобщо това което пиша има смисъл ? Седя и пиша. Иконката на чата премигва. Нов абонат. The Woman. Хм, коя ли е тя ? 

- Здравей.

- Добър вечер, познавам ли те ?

- Все още не. А може би да.

- Коя си ти ? Намекни ми.

- Рано е. Не спирай да пишеш, искам да науча края.

- Откъде по дяволите знаеш че пиша ? 

The Woman is offline.

Или някой се бъзика или наистина нещо твърде странно се случи. Нека видим какво ще стане. За какво говорех ? А да. Писането е отпускане и отдалечаване от реалността. За човек с огромно въображение е единственото спасение. Странно е когато в главата си непрестанно виждаш дракони, планини, морета, океани, чудовища, герои, армии, магьосници, демони, феи и какви ли не чудати същества. Сякаш не съм от този свят. Понякога реалността на живота ми е толкова странна и отдалечена. Но...човек съм. Дори съзнанието ми да го отрича - човек съм. Тялото ми е човешко - органите, движенията, говорът - всичко е човешко. Но ако само физически е човешко, а съм душа заключена в  това тяло ? Ами ако наистина принадлежа на света от картините в главата ми ? Ами ако...?

The Woman is online.

- Ако ти кажа че този свят е истински ще повярваш ли ?

- КОЯ СИ ТИ ?

- Замълчи. Няма да разбереш коя съм. Кажи ми - ще повярваш ли ?

- Бих повярвал, но реалността ме заобикаля и спира.

- Напусни я.

- Единственият начин е да умра

- Има и друг вариант

- Слушам

The Woman is offline.

Хаха. Окей. Щом някой ще се бъзика, нека. Обичам хумора и смеха. Да видим до къде ще стигне историята и. Мечти. Мечти за един различен свят. Свят без хора. Само вълшебство. Ако съществуваше такъв свят. О, виждам го. Пред очите ми е - огромни поляни, малки селца, ловци, магьосници, странни летящи птици, а ето в далечината пристанище, кораби, търговци, работници. Ех, понякога въображението ми прекалява. Чувствам се гадно, защото не мога да рисувам. В главата ми се създават невероятни картини, които не могат да бъдат описани с думи. Дори да можеха, пак щеше да е бегло описание. Въображението дарба ли е ? Създаването на филм в главата ти, като ти си главен герой ? Странно е. Поне ми беше странно когато бях по млад. И понеже приемам живота като игра, опитвам само да развивам тази своя способност. Въображение.

The Woman is online.

- Пак ли ти ?

- Поеми дълбоко въздух и затвори очи ?

- Дай ми една причина да го направя ? Кажи ми коя си !

- Моля те. Докажи на себе си че въображението ти не е дарба, а просто спомен.

- Какви ги говориш ? Нормална ли си ?

- Не съм. Просто го направи.

The Woman is offline.

Тая луда ли е ? Ще седя и ще дишам дълбоко. Да не съм на терапия ? Дарбата била спомен. Моля ? Когато човек чуе мислите си от друг, наистина може да осъзнае колко нелепо звучат. Реалността е навсякъде. Няма нищо друго. Легнах си. Дремя легнал на една страна. Думите на анонимата от чата изплуваха в съзнанието ми. Какво пък - ще пробвам. Ако мисля за приказни страни, вероятно е да сънувам нещо такова. И без това ми трябва вдъхновение.

На другата сутрин, когато майката на Джак влезе в стаята му, не го намери. Завивките бяха на кълбо, сякаш току що е станал. Прозорецът беше затворен, което изключваше възможността да е избягал. Сякаш се бе изпарил. 

Момичето I.S.S.

Едно невинно и прекрасно момиче. Без приятели. Само в целият свят. Борещо се всеки ден. За мнозина тя бе ангел. Бе просто там. Просто същестуваше. Не очакваше да бъде забелязана,  а и не забелязваше. Не обичаше да говори много, за сметка на това пък не спираше да мисли. Може би се страхуваше, може би вече бе дала твърде много от себе си без да получи нищо в замяна. Дойде зима. А зимата значеше сняг, горещ чай и домашни сладки. Беше само на 16, но живееше сама. Никой не знаеше как се издържаше, но всички знаеха че е сама. Винаги беше с книга в ръка. Обичаше да чете. А най - обичаше уюта на дома си, мириса на студ, чай и огън. Днес нямаше да ходи на училище. Стига толкова. Омръзнаха и погледите на всички. Омръзна и монотонността на ежедневието. Време бе за промяна. Стана, изми зъбите си, среса косата си, облече любимият си огромен пуловер и седна на креслото в хола. Срещу нея бе празната камина, в която тлееха няколко цепеници от миналата вечер. Щракна с пръсти и огънят се разпали. Повика котарака си. Пухкавият жълт сладур бързо изтича от леглото и и скочи в скута и. Усмихна се. Сега всичко бе прекрасно. Но не искаше да е сама. Усамотението бе спасение от реалността, но до кога ? Не искаше да чете. Не искаше да се излежава. Не искаше да готви. Облече се и излезе. Вървеше без посока, обикаляше градската градина, мина покрай библиотеката все така замислена и загледана в празнотата на света. Трябваше да се контролира. Не искаше да става като предният път. Защо точно тя бе получила тези сили ? Нямаше ли други самотни момичета ? Кой бе отговорен ? Ако намереше човека причинил и това щеше....В нея се блъсна непознато момче. Извини и се, попита я дали е добре и и се усмихна. Тя не му обърна голямо внимание. Тъкмо щеше да продължи с разходката си, когато чу момчето да казва нещо. Обърна се.

- Какво каза, моля те повтори ?

- Попитах дали ме помниш. 

- Имам честта да говоря с... ?

- С човека спасил живота ти.

Тя застина. Искаше да щракне с пръсти и да види как той пламва. Какво говореше този странник ? Бил и спасил живота ? Тя сама спаси живота си. Без ничия помощ.

- Позволи ми да ти обясня. Няма да ти дам името си засега. Така е безопасно. Аз съм този който ти дари силата. Аз съм този, който ти подари огъня.

- М-м-моля ?!? Но, но, но ти си просто момче -  Въпростите бушуваха в главата и и мислеше че ще се пръсне.

- Потърси ме когато си готова. Мисли за мен, пожелай да ме видиш и запали камината. Ще се появя. Обещавам.

Момичето - демон не можеше да помръдне. Снежинки започнаха да падат от посивялото небе. А тя просто стоеше и дишаше учестено. "Ще се появя.Обещавам". Бе чувала тези думи и преди.

Човеко

Наближава.

Кое ?

Смъртта

Чия смърт ?

Неговата.

Кой е той ?

Просто човек.

А по - точно ?

Усмихнат човек.

Защо ще умре ?

Заради нея.

А коя е тя ?

Любовта на живота му.

Защо ще умре ?

Защото повярва.

Повярва на какво ?

Лъжите на хората.

Може ли стореното да бъде поправено ?

Само ако тя пожелае.

Коя е тя ?

Волята на човек.

А кой е той ?

Това си ти.

А коя е тя ?

Твоята мечта.

Огън и Лед

Чудя се. Чудя се дали някой е изпитвал подобно нещо. Едно състояние на пълно спокойствие. Състояние обграждащо те с енергия. Онази твоя вътрешна енергия, която винаги ти дава сила. Но този път е в максимума си. Не знаеш каква е причината, но просто усещаш сила да циркулира из тялото ти. Ами какво ще стане ако.. ? Концентрираш се. Силата набира все по - голяма сила. Пламваш. Обграден си от пламъци. Стоиш в стаята си, горящ, осветяващ всичко наоколо. Не изпитваш болка. Усещаш просто все повече сила. Ти си пламъкът и пламъкът е теб. Огънят е броня и оръжие. Седиш, гориш и не можеш да повярваш, но ето на - силата ти блика навсякъде. Каквото и да значи всичко това знаеш че си готов. Горещината е непоносима, но и толкова приятна. Продължаваш да си напълно спокоен. Нищо не може да те спре.

٠

Чудя се. Чудя се дали някой е изпитвал подобно нещо. Едно състояние на пълно спокойствие. Състояние обграждащо те с енергия. Онази твоя вътрешна енергия, която винаги ти дава сила. Но този път е в максимума си. Не знаеш каква е причината, но просто усещаш сила да циркулира из тялото ти. Ами какво ще стане ако.. ? Концентрираш се. Силата набира все по - голяма сила. Лед. Ужасен мразовит вятър. Стоиш в стаята си, вледеняващ всичко около себе си. Попринцип обичаш снега, но какво по дяволите е това ? Поглеждаш себе си. Ти целият си изграден от лед. Ти го контролираш. Въпреки че термометърът в стаята ти показва -30, не усещаш студ. Ти си студа. Толкова е приятно това чувство. Чувство изпълващо те със сила и мечти. Ако не си бог, то поне си толкова силен. Време е да направиш крачката. Продължаваш да си напълно спокоен. Нищо не може да те спре.

٠

Голяма поляна. Забелязваш някаква светлина в далечината. Не ти пука дали са извънземни, полиция, ако ще и бог да е. Имаш силата да преодолееш всичко. тичаш стремглаво напред. Сблъсък. Капки вода започват да се сипят от небето. Оглеждаш се наоколо. Срещу теб стои един такъв същият като теб. Ти си огън, той е лед. Ти си лед, той е огън. А като се загледаш малко повече в лицето му. О, ГОСПОДИ. "Това съм аз" - промълвяваш едвам. Контролирай себе си и ще контролираш вселената. Няма време за мисли. Впускаш се в битка. Битка с един победител. Удар след удар. Огнен щит срещу леден меч. Леден щит срещу огнен меч. Копие. Копие пронизващо теб и теб едновремено. Трета фигура в далечината. Истинското твое състояние.

٠

Готов си. Отваряш вратата на стаята си и спокойно излизаш. Съобщаваш на камериерката че ще отсъстваш цял ден. Отваряш входната врата и...политаш.  Поглеждаш ръцете си. Дясната гори, докато лявата е ледена. Силата е твоя. Контролирай живота си и ще контролираш вселената. Повярвай и ще пребъдеш. Живей, обичай, работи, мрази, падай, ставай, разбери, оцелей. Живей. 

Good's Diner

Един ден ще караш по дълъг, дълъг, двулентов път. Няма да има коли, знаци, животни, нито дори птици в небето. Само ти и пъти, разстилащ се до безкрайност, през гола пустиня. Можеш да продължиш да караш завинаги, без колебание. Можеш дори да обърнеш, да караш в обратна посоко, стига да искаш. Нищо няма да се случи. Ще продължиш да караш завинаги, без да виждаш край.

Обаче, започваш да се притесняваш че бензинът ще ти свърши. Поглеждаш към таблото и забелязваш че стрелкичката показва малко по малко от последният път, когато провери, когато и да беше той. Времето няма значение.  И все пак, резервоара е далеч от привършване, за това продължаваш да караш.

Може също така а се почувстваш леко гладен. Ако провериш джобовете си или из колата, няма да намериш никаква храна. Не ти пука особено, тъй като засега си съвсем леко гладен. Продължаваш да караш по безкрайния път.

Колкото по - дълго караш, толкова повече огладняваш. Всеки път когато погледнеш таблото, виждаш че горивото ти намалява. В края на крайщата, когато вече си изгладнял и корема ти стърже, когато бензина ще те изкара за още има няма 5км, ще видиш старомодна бензиностанция и закусвалня. Голям надпис "Good's Diner" стои отпред, с едно липсващо "О". Под него са изписани цените на бензина, но в момента те не са от значение.

Отбиваш облекчен, че най - накрая си намерил това място, точно когато си имал нужда и то на този пуст и безлюден път. Ще напълниш резервоара си с бензин и след това ще се отбиеш през закусвалнята. Вътре ще видиш бар от дясната ти страна и няколко стола. Няколко маси с пейки от ляво и в дъното виждаш тоалетните. Подът е покрит с износени от времето, карирани плочки, а стените са облицовани с дърво. Няколко вентилатора мързеливо се въртят над главата ти.

Погледа ти се връща към бара и виждаш мъж да седи там, небрежно да бърше тезгяха със стар, разкъсан парцал. Той е голям черен мъж, на около 60 години, с бяла коса и леко набола брада. Можеш да видиш какъв е бил живота му, в бръчките по лицето му, сякаш е изпитал много неща, които са си проправили път от мислите му, директно върху лицето му. Почти не можеш да видиш очите му, но усещаш че от тях струи топлина, мъдрост и дълбочина, а когато се вглежда в теб може да усетиш нещо различно в тях. Някой казват че очите са прозорците към душата на човек, но очите на този човек са неговата душа, цялото му съществуване е заключено в тях. Изгубваш се в мисли за момент, но почти веднага се връщаш към реалността.

Спомняйки гласа си, сядаш да си поръчаш. Оглеждайки се наоколо забелязваш, че няма нито менюта, нито табели, които да ти показват какво можеш да си поръчаш. Ако попиташ мъжа за меню, той ще ти даде такова, пълно с типичните за една закусвалня храни. Той ще ти приготви храната, ще ти я поднесе и ще проведете кратък разговор. След като приключиш, ще му платиш, ще му благодариш и ще си тръгнеш. А ако случайно погледнеш назад, ще видиш мъжа с необичайно тъжно лице, тъга която е толкова стъписваща, че кара сърцето ти да спре за миг. Когато потеглиш, ще караш, без да спираш, ще стигнеш мястото към което си се запътил и никога повече няма да се сетиш за закусвалнята.

Но ако избереш да не попиташ за меню. Попитай "Какво би ми предложил?" Мъжът ще се усмихне и ще отговори "Какво би желал да имаш?" В този миг, можеш да поискаш абсолютно всичко. Всичко което би искал да узнаеш, да притежаваш или да бъдеш, можеш да го поискаш и мъжът ще го направи. Може да попиташ какво точно се е случило при убийството на президентът Кенеди. Или може да поискаш да ти даде способността да летиш. Може да поискаш кола от бъдещето. Каквото и да е. Мъжът ще ти го даде. След като го получиш ще напуснеш закусвалнята. Ако този път погледнеш назад, ще видш мъжа още по натъжен. Сякаш едвам сдържа сълзите си. Ще продължиш към дестинацията си, но няма да стигнеш никога. Празнота. Ще бъдеш сам със себе и това, което си пожелал.

Обаче ако си смел, има още едно нещо за което можеш да попиташ, нещо ужасяващо и все пак могъщо. Можеш да попиташ за последното парче пай, в голямата чиния на щанда. Когато попиташ за него, мъжът ще те изгледа сериозно, но ще ти се усмихне леко. "Както желаеш", ще каже той. Подвигайки капака, той ще ти сервира парчето на малко сребрно блюдо, заедно с малка вилица. Вземи вилицата и изяж парчето пай. Няма да има никакъв по - особен вкус, езикът ти няма да може да го определи. Изяж цялото парче, след това върни блюдото на мъжа. Ще тръгнеш да вадиш портфейла си, но мъжът ще поклати глава и ще каже "От мен е." Ще му благодариш и ще тръгнеш към колата си. Ако този път погледнеш назад, мъжът ще изглежда замислен  загледан в далечината.

Какво прави пая ли ? Е, когато започнеш да караш ще започнеш да се замисляш върху нещата. Мислите ще навлизат в главата ти и постепенно ще разбереш как е създадена вселената. Ще разбереш коя е същността, кой е създаделя на нашият свят. Ще разбереш тайните на задгробния живот и всичко което си ти самият. И тогава и само тогава, когато осъзнаеш и разбереш цялата тази информация, тогава ще напуснеш пътя.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Историята не е моя, но просто ми хареса много. Оригиналната история: http://bit.ly/1cWgiUg

Гръмотевицата

Тъкмо когато се прибрах от работа започна да вали. Сметнах се за късметлия, тъй като дъжда се усилваше и изглежда щеше да премине в буря. Буря продължаваща цяла нощ. Изкъпах се, вечерях и имах намерение да разпусна пред телевизора, но бях прекалено уморен, а и нямах настроение за нищо. Исках просто да спя. 

Около 2 през нощта една по - силна гръмотевица ме събуди. Направо ме накара да подскоча в леглото си. Вятърът духаше безмилостно и сякаш бурята никога нямаше да отмине. След малко чух скърцащата врата на стаята ми да се отваря. Погледнах и какво да видя - малко момиченце, в розова нощница на мечета, гушнало плюшеното си кученце. 

- Татее - извика тя.

- Кажи, принцесо. Да не се уплаши от гръмотевицата ? Всичко е наред. Всичко отмина, можеш да се връщаш в леглото.

- Но, татее - каза тя и си личеше че е много уплашена, тъй като очите и се насълзиха и стисна устни - наистина ме е страх. С Рошко ще бъдем послушни, обещавам, може ли да си легна при теб.

- Разбира се, принцесо. Скачай в леглото.

И двамата заспахме сгушени на топло.

На сутринта слънчевите лъчи ме събудиха. Защо ви разказвам тази история ли ? Може би трябваше да спомена, че дъщеря ми почина преди седем години.

Поредна история за любов и...

Голяма сладкарница. Задушна атмосфера. 4 следобяд. Не вали сняг.

      Седях на една маса почти в центъра на салона, до мен бяха двамата ми братя. Музиката и разговорите на хората се сливаха в един монотонен фонов звук и честно казано не му обръщах голямо внимание. По някаква случайност носех роза. Дори не знам защо я бях взел. Просто ми хрумна преди да изляза. Беше по особен ден. Ден като всеки останал - ранно ставане, закуска, работа, бизнес обяд, работа във фирмата до късно вечер и всичко отново в един непрестанен кръговрат. Понякога ми се отдаваше възможност да отида на някое бизнес парти - скучна обстановка с още по - скучни хора. Монотонност. Скука. Но днес беше особен ден. Може би защото си давам сметка за монотонността на всичко. Стоях замислен. Без да влагам много умисъл, инстинктивно помахах на братята ми, докато си обличаха палтата. Промърморих нещо и се върнах в морето от мисли.

Същата сладкарница. Нормална атмосфера. 7 вечерта. Мрачно е.

      Не знам кое под ред бе кафето, което пиех. Преди около половин час, младата и симпатична сервитьорка попита дали съм добре и дали толкова много кофеин няма да ми се отрази зле. Усмихнах се. Не казах нищо, само направих знак да ми напълни чашата. След около час сладкарницата щеше да затвори. Трябваше да измисля какво ще правя. Можех да си прибера, да вечерям и да гледам любимият си сериал. Или пък да се затворя в библиотеката ? Или да отида до онзи долнопробен бар в покрайнините на града ? Не. Всичко това ме отегчаваше. Дори само мислите за тези места ме отегчаваха. Щях просто да изляза и да вървя. Пък където ме отведе пътя.

Пред входа на сладкарницата. 8 вечерта. Духа вятър.

      Стоях облегнат на стената и пушех. Гледах как персонала на сладкарницата излиза от задния вход и всеки поема по пътя си. Бяха толкова щастливи. Но как ? Аз. Аз имам стотици хиляди. Мога да си позволя всяко удоволствие, всяко пътешествие, всяка джаджа, всяка хубава дреха, но съм празен. Нещо в живота ми липсва. Какво е ? Какво повече мога да искам ? Какво имат те, което аз нямам ? 

      И така замислен покрай мен мина онова момиче. Тя, която попита дали съм добре. Изтича набързо пред мен и се качи в таксито, чакащо на отсрещната страна на улицата. Исках да я повикам, но... но дори не знаех името и. Реших на другия ден да я потърся в сладкарницата. Бях осъзнал какво ми липсва. Розата падна от ръката ми. Звукът от падането и бе като оглушителен стон, събуждащ тръпка дълбоко вътре в мен. Онази тръпка, която хората наричаха любов.

Следващият ден. Сладкарницата. 2 следобяд. Облачно е, но слънцето се показва.

      Тя така и не се появи. Може би днес не е на работа. Тогава срещата ни ще се отложи за утре.

Следващият ден. Сладкарницата. 10 сутринта. Прекрасно зимно слънце.

      Днес реших да прекарам целият си ден тук. Взех лаптопа си. Дори да не беше най - добрата среда за работа, щях да бъда тук, докато не се появи тя.

Идвах всеки ден, а нея все я нямаше. Започнах да се питам дали не съм сънувал. Дали онзи ден, когато бях толкова умислен тя не е била просто плод на въображението ми. Минаха две седмици. Осмелих се да попитам момчето зад бара дали знае нещо за нея. Когато му я описах, той каза че никога не е виждал такова момиче да работи в тази сладкарница. Бях изненадан. Това потвърждаваше мислите ми. Тя е била сън. Но не. Беше истинска. Знам че беше. Няма да се откажа. Няма да се откажа. 

Дните станаха седмици. Седмиците месеци. Месеците години. Да. Години. Изминаха точно 3 години от онзи ден, в който я видях. От тогава не е минавал ден без да посетя сладкарницата. Продължавах да вярвам. Дали бях глупак ? Не знам.

Голямата сладкарница. Задушна атмосфера. 4 следобяд. Не вали сняг. 

      Беше поредният скучен и монотонен ден. Преди около месец напуснах фирмата. Братята ми бяха достатъчно добри, за да се справят сами. Остана ми единствено мечтата за нея. Чашата кафе бе празна. Погледнах към бара, за да повикам сервитьорката, но барът беше празен. Като се огледах и сладкарницата беше празна. Погледнах си часовника. Беше 7 вечерта. Скоро трябваше да се връщам към скучната си вечер.

Входа на сладкарницата 8 вечерта. Облачно е. Заваля сняг.

      Димът от цигарата ми се виеше нагоре към снежинките, играеше с тях и след това се губеше. Загледан в облаците, не усетих кога някой е застанал до мен. Усетих ръка по рамото си. Сведох очи и погледнах. Беше ТЯ. Не можех да повярвам. Сънувах ли. Ако беше сън, то не исках никога да се събуждам. Мъртъв ли бях ? В рая или в ада съм ? Мислите прелитаха през главата ми. Тя просто се усмихна, прегърна ме и прошепна в ухото ми "Време е." След това стана и изчезна пред очите ми. Покрай краката ми прелетя някакъв вестник, спря се в пейката и го взех. На първа страница бе моето име и заглавие:

"ИЗВЕСТЕН БИЗНЕСМЕН ПОЧИВА НА МЯСТО СЛЕД ТРАГИЧНА КАТАСТРОФА".

Една незавършена история

      Той седеше и гледаше празния екран. Димът от цигара му бавно се изнизваше през малкото таванско прозорче. Таванът бе единственото спокойно място в домът му. Или поне така го чувстваше. Чувстваше се сигурен и изолиран от обкръжаващата го мръсотия. Чу стъпки зад себе си. Обърна се. Не видя нищо освен проблясъка на нещо метално, под лунната светлина. В следващия момент на лицето му се изписа ужас. Последва изстрел. Джак не можеше да осъзнае, мъртъв ли беше, кървеше ли, умираше ли. Нещо тежко се строполи на земята пред него. Понеже нямаше осветление на тавана, нито пък свещи, използва малката, недостатъчна светлина от мобилния си телефон, за да огледа. Видя мъж на средна възраст, облечен в черни дрехи и ръкавици. Какво по дяволите се беше случило ? Толкова много въпроси се въртяха в главата му. Кой се бе опитал да го убие ? Защо ? Кой бе стрелял по нападателя му ? Разтрепери се. Слепешката потърси кутията си с цигари някъде по бюрото. Облегба се до стената, седна на земята и запали цигара. Не можеше да повярва на случилото се. Реши че трябва да се обади в полицията. Тъкмо набираше номера, когато чу така познатия звук на получен имейл. Беше наистина странно някой да му пише в 02.30 сутринта, но все пак Джак отиде да провери. Набързо отвори пощата си и видя новият имейл, но от анонимен адрес. Помисли че е поредния спам, но реши да го отвори. Както и очакваше...

Светлината на Сянката част 2

2. Бели камъчета 

Прибрах се в скромния си дом. В моментите, когато си най - сам, когато всички са напуснали живота ти, когато нямаш дори приятел до себе си, осъзнаваш две неща - колко си слаб и незначителен в целият огромен свят и колко силен и уникален си всъщност. Този дом. Толкова много спомени. Толкова болка. Погледнах снимката, стояща върху шкафа за обувки. Усминах се. Тъкмо свалях палтото си, когато телефонът звънна.

- Икъмс. Ангъс Икъмс ? - чу се женски глас.

- Да, кажете. - отвърнах аз.

Последва мълчание.

- Ало ? Ангъс на телефона. Кажете ?

Нищо. Пълно мълчание. Точно в момента, когато приближавах слушалката до телефона дочух някакъв звук. Приближих слушалката до ухото си, но беше късно. Сричките отекваха в съзнанието ми. SC9. Какво по дяволите значеше това съкращение ? Чий бе този женски глас ? Какво се случваше, каква беше цялата тази мистерия ?

Изкъпах се и легнах на дивана в хола. През леко отворения прозорец, можех да наблюдавам гарата. Беше необичайно оживена. Може би защото наближаваше деня на Краля. Всички заминаваха към столицата, за невероятният карнавал, продължаващ цели десет дни. В далечината зад гарата се виждаше морето. Слънчевите лъчи играеха с вълните и всичко наоколо бе придобило един оранжево - златист отенък. Загледан и замислен, неусетно съм заспал.

Събудих се от шум на счупено стъкло. Скочих на крака и се огледах. Всичко около мен беше наред. Слязох по стръмните стълби към предверието. Прозорчето до входната врата бе счупено. Огледах наоколо и видях един средно голям бял камък, с връзчица обикаляща го и бележка на края. Разгънах листчето и изтръпнах. Истина ли беше всичко това.

ТЕ СЕ ВЪРНАХА. НЕ ЗНАМ ПО КАКЪВ НАЧИН И ЗАЩО. МОЛЯ ТЕ СВЪРЖИ СЕ С МЕН. ЩЕ БЪДА НА НАШЕТО МЯСТО В ПОЛУНОЩ. ~МЪРДОК.

О, богове. Не знаех какво да правя. Имах толкова много въпроси и никакви отговори. Реших да изляза на свеж въздух. И без това трябваше да мина през сградата на Новото Световно Правителство, за да взема последният си чек. Работата в изследователското бюро, не беше кой знае колко велика или доходоносна, но ми бе достатъчна за момента. Всичко се въртеше около това, да предавам документацията на докторите, да поддържам работното място и да стоя в библиотеката с часове.

 Минах покрай централният пазар. Мястото не бе по - оживено от нормално. За пореден път се опитаха да ми продадат риба от Източен Марин. Все едно рибата в нашият Северен Марин е по - различна. Търговци...какво да ги прави човек. Минавайки покрай пекарната чух някой да ме вика.

- Ангъъъс. Хей Ангъъс. Спри.

Обърнах се и видях чичо Коен.

- Здравейте, чичо. Как сте днес ?

- Благодаря, добре. Ами ти, млади момко. Накъде си се разбързал така ?

- Отивам до НСП. Пък и ми се отвори работа, покрай едно разследване.

- Разбирам, синко. Лека да ти е работата.

- Благодаря, чичо. Предайте поздрави на леля.

- Няма да забравя.

Горкият стар Коен. Наистина не беше мой чичо, но израснах заедно с дъщеря му и след като прекарвах почти всеки ден в къщичката им, станахме много близки. Когато преди пет години Карин умря, спряхме да контактуваме. Ако се засечем някъде из града се поздравяваме, но нищо повече. И за двама ни бе огромен шок.

Всеки от нас продължи по пътя си. Наближавах краят на пазара, когато на няколко метра пред мен забелязах Джей. Мамка му. Какво правеше тя тук ? Обикновено богатите семейства никога не стъпват на ценралният пазар. Исках да я заговоря. Не. Не беше подходящ момента. Свих бързо по една странична уличка и се озовах в задната част на парка Атамас. Дори не подозирах че двете места са свързани. Е, беше логично, тъй като паркът заема една трета от градчето, но никога не ми беше идвало на ум. Минаваше 2 следобед и тъй като знаех, че Франсис щеше да се върне от обяд чак в 4, реших да си направя разходка из парка. Ах, Франсис. Въпреки годините си, тя беше невероятно мила жена, винаги готова да ти помогне. Минах покрай Езерото на лебедите и седнах на една пейка в близост до изхода на парка. Потънал в мисли, дори не разбрах, кога до мен е седнал човек. Погледнах го, усмихнах се и го поздравих. Продължих си празното гледане в хоризонта, когато една мисъл ме удари. О, богове. Това беше човекът от предната вечер. Същият онзи, който тичаше ужасен. Обърнах се да го заговоря, но бях сам на пейката. Какво се случваше ? Започнах да треперя. Не можех да повярвам. Истина ли беше това ? Може би съм недоспал и въображението ми работи повече от нормално, може би бележката от Мърдок ми беше повлияло. Поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя.

Погледнах часовника си. Бе четири и тридесет. Запътих се с бърза крачка към правителствената сграда. Франсис щеше да напусне работното си място точно след половин час. Нямах никакво време. Минах по преките улички и се озовах пред НСП. Гледката ме остави в шок. Франсис лежеше в локва кръв на стълбите до входната врата. Дрехите и бяха разпокъсани. Едвам познах любимият и костюм. По правило всеки четвъртък тя излизаше с него. От черната и пола бе останало едва половината, а сакото и липсваше изцяло.Любимата и чаша кафе стоеше до ръката и, натрошена на парчета, по които си личаха кървави следи. Кръвта от тялото и продължаваше да се стича по стълбите. Забелязах и кървави стъпки отдалечаващи се на някъде и изчезващи в далечината. Как е възможно всичко това да се случи по сред бял ден ? Попитах един от полицайте:

- Има ли очевидци ?

- Кой по дяволите си ти, че да задаваш въпроси?

- Икъмс. Ангъс Икъмс. Работя тук. Кажете ми какво става

- Значи Вие сте Икъмс. Елате с мен.

Отдалечихме се от сградата и пребледнелият офицер започна разказа си.

            - Не бях виждал такава жестокост от както работя като полицай. Изглежда нападателят не е познавал жертвата, може би просто е искал да я ограби, но след като горката Франсис оказала съпротива, обикновеният грабеж се превърнал в кървава баня.

До прага на вратата се виждаше още един труп. Какво по дяволите ? Мамка му ! Наоколо кръжаха полицай и инспектори. Стоях и не можех да мръдна. Всичко се разпадаше. За един ден се случиха толкова много неща. Огледах втория труп. От джоба му се подаваха бели камъчета. По някои от тях имаше кръв. А по други.... КАКВО !?!? Не. Зелената слуз не приличаше никак на кръв. Вдигнах едно от камъчетата и го помирисах - нямаше мирис на тиня или каквото и да е познато растение. Беше зловонна миризма. Сякаш идваше от ада.

Светлината на Сянката част 1

1. Полунощ

Стъпки в мрака. Тишина. Мъгла разстилаща се по улиците. Полунощ. Последната каляска отпрашва нейде в далечината.

Запътвам се към домът на моята добра приятелка - лейди Брела. Необичайно топло е за месец март. Дори няма сняг. Мислейки си това, покрай мен притичва мъж, с дълго черно палто, шал увит около врата, ръкавици и носейки в ръцете си, чадър и докторска чанта. В погледът му се четеше ужас. Сякаш горкият човек бе гонен от дявола. Продължих по пътя си. Дори в полунощ, бях спокоен. Откакто адмирал Барел пое охраната на града не е имало и един случай в който да е нужно да се намесва полицията. Той наистина е велик човек. Надявам се да остане в градчето ни до края на дните си. Най - вече заради прекрасната му дъщеря - младата Джей.

Потънал в мисли, неусетно се озовах пред дома на лейди Брела. На вратата все още стоеше табелката с името на родителите и - Мориган. След злощастният инцидент, сякаш цялото имение загуби предишният си блясък.  Почуках. Отвори ми Вебас - икономът на къщата. Винаги съм се чудел - какво е това име Вебас, откъде произлиза, какви са корените му ? Но така и не посмях да го попитам. Не изглеждаше като човек, който обича да говори за себе си. Влязох и му подадох палтото си. Изчаках лейди Брела до камината. Кой беше странникът, който бягаше ? Замислен и загледан в игрите на пламъците, неусетих как съм изпуснал пурата си.

- Здравейте, лорд Икъмс. Извинявам се че ви помолих да дойдете в толкова късен час, но наистина е наложително - каза тя и седна на креслото до мен.

- О, моля те. Наричай ме Ангъс.

- Добре, Ангъс. Всичко започна вчера, когато се прибирах от бала организиран от семейство Уардлерок. Сигурна съм че знаеш, че най - прекият път от имението им, до моят дом, минава през гордостта на цял Уестфилд - паркът Атамас. В този парк всъщност преди години....

Думите и се лееха безспирно. Не я слушах. Не можех. Заради огъня в камината, нощната обстановка, пък може би и заради няколкото чаши бренди, Брела ми се струваше като най - красивото същество на света. Не можех да мисля за друго. Мисля че разказва нещо за първата си целувка до фонтаните на Атамас. О богове, колко е красива. Усмихвам се деликатно, сякаш всичко, което ми разказва ме интересува. А само да знаеше какви мисли ми се въртят в главата.

- ...но когато наближих края на алеята чух стъпки зад мен. Звуците бяха като от копита на кон, но тактът...тактът наподобяваше човешка походка. Започнах да тичам. Не смеех да погледна назад. Ами ако градските легенди бяха истина. Ако тринадесетото дете на старата Кинхет, наистина бе изчадие на дявола. Треперех цялата. Стигнах пред входната врата. Отчаяно тропах, но Велбас така и не се появи на вратата. Звукът от стъпките се усилваше. Нещо...нещо идваше за мен. В този момент вратата се отвори и видях Велбас, все още облечен в пижамата си. Успокоих се. Тъкмо прекрачих прага и зад мен чух вик: "Милеейдии...Милейди Мориган.." Стреснах се, но нямах избор и се обърнах. Когато погледнах - видях човек на кокили, който явно ме беше последвал, тъй като бях забравила чантата си у семейство Уардлерок. Ох, колко съм глупава. Да вярвам в разни свръхестесвени кръстоски между кон и човек.

Лейди започна да се смее.

- Не. Не сте глупава. Просто за пореден път сте прекалила с виното, скъпа моя - отвърнах аз. Тази последна част от разказа ви, наистина ме заинтригува. Какво щяхте да направите, ако наистина бяхте видяла звяр ?

- Най - вероятно щяхте да четете за нелепата ми смърт в сутрешното издание на вестник "Парадайз".

И тя отново се засмя. Смехът и. Смехът и бе музика за ушите ми. Богове, какво се случва с мен. Брела продължи

- ..."Парадайз"..какво глупаво име за вестник. Особено в страна, в която постоянно вали. Хихихи. Но се хванахте на шегата ми, драги Ангъс.

Дискусията ни продължи още не дълго, тъй като милейди бавно се отпусна и заспа в креслото си. Помолих Вебас за одеало. Завих я и исках да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от нея. Слънцето се показваше нейде в хоризонта. Беше време да си вървя. И добре че го сторих.